детски му работи

Ирис-проглеждане (kid’s trauma)

През пролетта – казваше П., се влюбвам. Аз пък се влюбвам през есенно-зимните месеци. Или през август, или пролетта, кой знае. Например в нея не знам кога се влюбих – преди или по време на великата ни първа среща през великия ден 22 февруари (02) 2002 – колко много двойки, които всъщност нищо не предвещаха. Когато и да е било, го разбрах последна – знаеха вече всичките ни общи приятели, а дори не ми казаха! Не знаеха ли, че ми е за първи път... както и да е. Обещах си и досега умело се справях да не се връщам към нея, но Ирис е виновна. П. Беше и си остава прекрасна, ужасна, вманиачена и вманиачаваща ме по себе си. Аз бях наивно, невинно и непривлекателно за нея същество, защото ‘твърде много си приличаме, детенце’. Имахме телепатията, усещането и вглъбяването си. С цялата си наивност и събрала смелост, че сме в чат и само седмица след като осъзнах кво е станало, реших да й признавам. Почти не ми даде шанс тогава. Почти, защото по-късно ме накара да летя и аз приех това за чиста монета, щото – пак, пуста наивност и не познавах до какво може да доведе самотността (й). Най-големият й грях към мен не бяха убийствените думи ‘ами Ти беше Там и Тогава’, а това, че изобщо ме беше докоснала. За жалост това отключване не доведе до безразборен секс, а до пълно вглъбяване с малки изключения. После дълга и широка, не е целта сега това, а моментът, когато като всички велики хора Изчезна. Колкото и да съм я преживяла (а понякога ми се струва, че не съм, а че просто успях да не мисля за нея), не можах да преодолея следното: 1. самото изчезване – което всъщност си е мое определение, което ще да рече, че някой съзнателно е решил да прекъсне всякаква връзка (кога наистина станах толкова обяснителна, мамка ми) – и тогава боли, щото се прекъсва изведнъж. И аз не съм успяла да проведа всички разговори с тоя човек – отлагани от страх или бездумие. Изчезва ми човек, когото съм обичала безумно; с когото сме имали най-странните отношения; с когото сме били близки по най-особения и неизказан начин; с когото за първи път развих телепатията си; който ми показа музика и писане, които ми останаха и досега; на когото исках да спася живота; който ми показа нежност и аз я консервирах за по-добри дни; който имаше отговорите на въпросите ми, които все още не знаех (Ирис), но не можеше пълноценно да ми отговори, защото беше lost. И после как да си весел човек... как да се влюбиш отново след като не можеш да престанеш да я обичаш... как изобщо да кажеш на някого, че го обичаш... как да прегръщаш хората, когато ти стои вече травма от физическия контакт по принцип... как да не търсиш такава толкова привличаща еднаквост... как да не търсиш такива хора, с които да можеш да си говориш толкова надълбоко, колкото с нея... и да не намираш никога.
2. Липсата – сякаш са ти отнели голямо парче от тялото. Чувствах се отхапана. На кого можех да кажа как ми действа онази част от онази песен и да ме разбере и да каже, че и на нея така й действа и да я разбера.
После Изчезването и Липсата се превърнаха в константи вече не толкова свързани с нея, колкото с Пустотата (но не онази блажената на керуак). И следващото такова изчезване ме ужаси повече... едва ли е повече, защото първото си е първо и затова най-травмиращо, но просто така орязва крилата, че после иди се спасявай. И за какво да преодоляваш нещо като пак ще ти се случи – най-малкото, за да разбереш, че отново не можеш да се справиш с него. От ‘Елада’ – ‘никой никого не напуска, защото не е възможно’ и това, че аз не преживявам нещата – хората, срещите случките, че винаги остават с мен и ми носят всичкото си лошо и всичкото си хубаво, но остават, защото никога не забравям. И като прочетох това, беше като потвърждение, че наистина е така и че не си го въобразявам (въобразявам си). Друго е като видиш написани мислите си от непознат човек и то – събрани в едно просто, но много силно изречение. Цели 4 отрицания в едноредово изречение – няма как да не му повярваш.
Eдва накрая на ‘Ирис’ осъзнах какво правя – тя проговори като за финал и изрече такива неща, които навремето едва ли не съм искала да чуя от П., дори разликата в годините между Ирис е детето е колкото нашата. Стремежът към отговори без въпроси. Търсенето на приличаш на мен човек... Не, учудвам се. Всичко това ‘се оказа’ така. Осъзнах чак като го написах, че това са моите неща, преоткрих си мислите...
ако ми изчезне още някой ще се самоубия.. но това няма да стане, защото ми е невлюбващо се.. кхъ

Етикети: гадости, personal

posted by dete @ 11:14 pm Comments: 7

HomeSick but HomeLess

Добре, баща ми, пропускам винаги. пропускам да се обадя на бабите и винаги трябва да ми се напомня. мисля за това преди да се прибера, кога с кого ще се видя за малкото си време тук. и като дойда, пропускам. да, егоист съм голям. защото имам толкова неща за правене по компютъра - да сваля песни, да запиша дискове, гледам филми, клипове, напиша Ирис, поговоря с хора и толкова малко време - дни, часове дори. а твоята 'работа' е около час, но все висиш и нямам спокойствие в тази стая, която най-накрая превзехте. след години нашествие е ваша - след цялото пребъркване, сваляне на залепени неща, четене на листите ми, боядисване докато ме няма, всички общи вещи тук, влизането без чукане (особено в най-неподходящия момент, тати). а аз си исках стая-убежище, но не, накрая убежището се построи в мен и стаята остана празна, въпреки всички хубави нещица в нея, които пак бяха одумвани, че изобщо ги има, мамка ви! и сега е вашата стая, защото си имате тъп комютър, климатик в нея, преместили сте телевизора и масата дори, мамка ви! и аз мога само нощем да си плача в леглото, защото през деня сте тук - нали е най-топлата стая вече. но и нощем не го правя, защото тогава наваксвам с музиката, филмите... и никога не се наспивам. а 'моя' стая стана едно полупразно помещение с глупаво легло, ново компютърно легло без компютър, грозен диван, не точно шкаф задрехи и скърцащ под, в което напразно се опитвам да налепя хубави неща, за да ми стане по-уютно; не подреждам, защото ми е омръзнало от 'подреди си стаята' на майка ми и всичко е един все по-голям хаос; спя без пижама и чаршафи, а с дрехи, защото вече не знам защо. добре, успях с това да се чувствам у дома си навсякъде, но вече нямам дом. детството свършва, когато вече нямаш дом. плача за свършилото си детство и така очите ми изглеждат по-сини.

Етикети: гадости, personal

posted by dete @ 2:55 pm Comments: 0

*искам* на конвейр

Hey, big spender... след чудеса и малки чудесийки, тринощните ми дни се превърнаха в тринощна скука сама вкъщи. умряха нощите, червени от яркост като ризата ми и черни като вратовръзката ми. всъщност не бяха такива, но сравнението с дрехите ми ми хареса. искам пак размити часове, дни без граница, нощи без свършване и картофи всеки ден. нищо не ме напива, или не искам да ме.

(* Моля ви, не вярвайте на преценките си за нещата свързани с мен. моля ви, те не са верни. само аз знам истината, или ако не точно я знам, то я усещам. моля ви, за всеки човек, всяка ситуация свързана с мен, грешите. защото тогава интуицията е само моя, отнета е от вас по космичен път и е дадена на мен. доверете ми се. също така не си въобразявайте неща, които не съм казала, нито мои мисли, които не съм помислила. много е важно. особено напоследък, особено! сега съм изострена или изнежена до порязване или до разтичане. не мислете, не. може и да звучи общо, но и затова ми се доверете. почти знам за какво говоря.*)

* искам да е така и да не е така. разбира се, че повече искам да Е. и ме е страх като от летене, защото крилата ми са слепени с восък и знам колко бързо мога да достигна слънцето, икаре. страх от началото и от края, които могат да настъпят независимо дали Е или Не е. защото ще настъпи независимо какъв край, но край. ако продължа така 'завоалирано', ще стигна до някакви математически формули, на които малко хора вярват, че съм способна, а съвсем никой, че имат нещо общо.
искам да съм още по-дълбоко, като глухоняма, за да развия интуицията си съвсем (в моя съвсем не развиващ нищо живот, усещам, че единствено с нея съм докарала донякъде) и да усещам всичко не чрез ненужни думи, а по смисъла, който излъчват от очите и да го усещам директно върху кожата си като целувка топла по врата. искам някои моменти да продължават безкрайно дълго, за да мога да знам как да им реагирам. А когато не знам, да натискам пауза и да излизам, докато намеря решение. но това никога няма да се случи и не харесвам лицето си с всички идиотски физиономии, които се е научило да прави, а те да не изразяват външно какво чувства, дори когато точно това иска да покаже. не харесвам не намирането на думи, не намирането на подходящи моменти за каквото и да било, не намирането си въобще. не става дума за смелост, или поне не още! а за чиста проба и доза страх нещо да не приключи заради моето въображение и филми. You may say it's just another boring lovesong. I'm doing it a different way - всъщност идеално знам какво казва тази песен и то не е някакво възвишено different way, а съвсем обикновено десетпроцентово (по закръглени сметки) different way - и това почти нямаше общо с нищо от по-горе.
питам, питам, за да съпоставя как се чувстват другите, да съм сигурна поне, за да видя какво да правя с главата си занапред. за да се развия - да е отърва от миналотии и от глупости, от страхове и от забавени развития, от страхове и от не преодоляването им; за да си дам възможност за нещо ново, най-малкото, защото усещам, че каквото и да се случва, поне не ме боли (а може би именно заради това се съмнявам) и засега блажено се радвам, въпреки че дори и наум съвсем бегло си позволявам да мисля за това с истинските му думи и очертания.
Искам да Е!
....обичам да спя по гръб. обичам да спя по гръб (пише накрая на бележника ми)

*не, не.. не може така! от толкова гледане на филми, очакваш някакви сцени да ти се случват и на реално (едва ли не!): очакваш някакво развитие; очакваш бързо развитие (трябва да се вместим в час-два); очакваш промяна; бърза промяна; очакваш обрати; очакваш велики моменти и смели хора; очакваш любов, че и любовна сцена ти се ще! очакваш добър саундтрак, душевни терзания и телефонни разговори посред нощ, ах! евтина романтика и кравешки погледи, а накрая все излиза, че хората знаят какво искат от живота и го постигат поне до последните минути на филма. моите филми са други - твърдя се за неромантична и не издържам дълго не само на изстрели, ами и на погледи; е, терзания, колкото си щеш, ама сега - смелост, бързи действия, обрати - къде ти! пък и не знам какво искам от живота... накъде съм тръгнала.
хайде, стига.
take me home tonite!

Етикети: personal

posted by dete @ 8:13 pm Comments: 0

друго вдъхновение

Това е първият ми пост от вкъщи. Декемврийско бургаско вкъщи с чисто нов компютър с чисто нов интернет, който не мога да отнеса със себе си. Но се радвам...... - това приблизително мислех да пиша от приблизително няколко дни и ето пиша го най-накрая.
(снощи постът се затри точно като да го публикувам..запазило се само началото, мамка му)

1.Аз съм Шашица, Калоян е Шашко, Марто е класическа Шашка. В приказката, която пише мА. си ни представям някакви рошави същественца като Хомсчето на Туве, но той си ни представя като някакви човечета. Жалко, че не мога да рисувам. (тва дали беше тайна за коледа)
Като се сещам за мюзикъла на Алма Алтер, отварям уста да изкрещя без звук и се захилвам детски. Ако реша да ги сравнявам с този от преди две години, сегашният не беше по-добър (примерно), но се забавлявах повече. Тогава бях удивена, беше адски вдъхновяващо особено една едра кака, която беше доста кръшна, да й се ненадява човек и го правеше с огромен ентусиазъм. Сега се кефех, защото някои неща все още си спомнях, гледах как играе Марта и се влюбих в няква мацка с една коса; и 'импровизацията' на странния младеж. И накрая, докато с Плам търсим с поглед Марта да я поздравим и все я губим, тя изкскача отнякъде в бяг и аз явно съм наистина добре и отпусната някак, защото успявам да я прегърна почти толкова силно, колкото тя мен (вдъхновението, плам, но после ще ти кажа още за него) и сто часа да й роша косата и да й казвам колко е хубава до прекаляване.
2. I.don't.get.it.I.don't.get.it.I.don't.get.it.I.don't.get.it. I can't see her fucking point.her fucking point. Защото ме поздравява и се усмихва и после нищо повече и успешно се избягваме физически, дотолкова, че аз не мога да се движа и отказвам да мръдна не само заради омекналите колена, а нещо непонятно ме възпира от желанието да ходя тук-там. и едновременно с това не усещам почти нищо и ме успокоява и радва фактът да си говоря с определени хора, които са край мен.
3. Мария e с много дълга коса и снове между хора и автографи, между вино и стихове върху джаги, между свещи, музика и стена, на която прожектират 'Кошмари преди коледа' без звук и субтитри. и Поли, която е дошла с Ева, постоянно разгръща двете книжки, чете, кефи се нещо и е толкова хубава, накрая ги прибира в чантата си, а аз й пипам ухото, което е червено и горещо. и пием вино, ходейки в комплект тримата с Марта и мАРТин и още вино в очакване тълпите пред Мария за автографи да намалеят (колко много М-та таз вечер, в случая и аз се причислявам към тях, защото марта ми научила името, ще се разправяме с тодор..). и наистина изненадваща музика, въпреки че е позната. 'даваме пример' на 'гостите' в галерията да си тръгнат, не знам какво се получава.
4. след това студен(т)стваме към 3 уши за бритпоп парти на Ася с вмъкнат лейдис найт. масата ни е пълна с две свещи и шоколадови неща, с които подкупваме и Ася. Брит, поп, нещо средно и на места нищо като бритпоп, но танцуваме. затворени очи и о боже, още повече отворени. очи-очи-очи.пише ми се само с тирета и точки между думите. някои изречения го заслужават, защото разстоянието сякаш разкъсва зависимостта между определените думи, а така смисълът на самата емоция някак се изплъзва и изтича през празните полета. Задигаме коледни играчки от ледената пързалка на Батенберг и стискаме палци вратата на тавана да е авейлъбъл. Въпреки че му се спи, мартин ни пече сандвичи и заспиваме някак си на единствения матрак с музика.
5. 2 часа сън, за да се прибера до нас да си оправя багажа, където заварвам следната забавна картинка в моята стая - на земята тодор с духалка до себе си спи; на дивана нещо вероятно от женски род; калоян се гмурнал в голямото ми легло. с 'нещото' си казваме, че се познаваме отнякъде и после разбираме, че е от Браковете по любов на Алма Алтер, където се зажених и в този ранен час тя почва да ме пита какво мисля за театъра и определени представления и т.н. после двете установяваме: аз - че тя е тази, за която тодор ми казва, че е от театъра и че се познават с Марта (тук заприличва на латино-сериал, слава богу, бременни няма), а когато на тръгване тодор изръсва 'познавате се от минути и не сте спрели да говорите', тя решава да се запознаем по име, казва 'Але...?!?' и тук тя установява, че аз я знам под имената, 'Джаджа', 'онова с косата'.....
6. правя контролна в просъници, колежките ми казват, че по езикова култура съм изкарала най-високото 5,75 и някви суперлативи казала бабката...а във влака усещането е, че съм била замалко в софия. Вероятно заради хубавото на 20ти и заспалото на 21ви. спокойно ми е с натрупалия сняг навсякъде, макар мартин да не се качи на влака и смса 'не харесвам този град'. Да, има много гнило в цялото всичко, но раннозалязващото слънце скоро ме отнася към тъмната част на деня (какво заключение!) и си мисля, че скоро съм вкъщи и тия 6 часа ми се струват доста малко и преодолимо време. Не съм нетърпелива както бях последната седмица. А и ми се спеше и като става съвсем тъмно заспивам на музика и вкъщи-то само си идва. (вечеря-пиле със зеле, закуска-пиле със зеле, обяд-пиле със зеле. i just can't get enough. от недоспиването или именно това някак бързо прибиране не мога да си осъзная вкъщи-то. действията миса рутинни, но ми се приплака от радост като влизах в банята боса и оглеждах и вдишвах как мирише на чисто и мога да пипам плочките дори във всеки ъгъл и пак ще е чисто. и имаме най-голямата елха евър! и беше адски привично как си лягам, обръщам се наляво и главата ми се опира в мекото на облегалката на леглото и разглеждам онзи стар календар облепен с изрезки и съм отворила уста в почти невярване, че съм тук. иначе е някак ново с този компютър и новите телефони, шкафът е пълен с шоколади и ядки за коледа, купили са ми зелени маслини, син туборг и сладък пелин, в стаята ми има тиква-цигулка, саксии с лимони, но са малки още, долу саксиите са разместени заради елхата, а сега баба е долу..)
7. Петя навърши 18 вчера и това е много странно. винаги си я представяш на 15, 16, дори 17. сега няма незаконни неща, което всъщност наистина е без значение, но цифрите ми бяха важни.

Етикети: хубаво, personal, poetry

posted by dete @ 1:17 am Comments: 1

Обяснения

Трябваше да стана цинична, нямаше как. За да изляза на повърхността и да дишам. Другата алтернатива беше да се потопя в тъпата си чувствителност и не емоционалност и да се удавя. Защото не мога, ако не съм в някоя крайност. Защото посредата ми е ненормално в повечето случаи.
Трябваше да стана брутална (или поне да си го въобразя или да накарам другите да го повярват). Защото е някакво доближаване до; някаква моя си съвършеност; моя фикция.
Трябваше, защото нежността вече не е на дневен ред и я отричам по всякаквио възможни начини. Но това са само ненужни заявления и думи. Поведението ми всъщност не говори никак красноречиво. Щом не са думите и поведението, тогава кое?
Всъщност наистина съм посредата:
от едната страна е тази толкова бленувана и сънувана нежност, на която се усещам вече неспособна и която вече не ми се култивира и съхранява за никого;
от другата е червено-черният садо-мазохизъм, чиято идея съм прегърнала (идея, казах) и нищо повече.
Всъщност (за трети път) това са пълни глупости, защото съм смешна и ако човек ме погледне в лицето, никога няма да помисли, че мисля за това. затова всяка ми дума е не на място. (А в тролеите или много рано сутрин в главата ми никнат стихове за рибешки очи и невинни момичета)..... оф, ква е тая нужда напоследък да се обяснявам....
*************************************************************************
*рано сутрин -
между зъбите ми рибешко око.

*малка и с черен лак
и на очите молив,
за да стъпче невинността,
но така само я въздига,
когато към теб вдигне поглед.

Етикети: personal, poetry

posted by dete @ 1:43 am Comments: 2

Венета

Много говориш. И то бързо. А когато ми е апатично, чувам само половината. Но ти искаш да си го кажеш anyway. Аз съм ти като кафе към цигарата, или обратно. Вече едва те помня мълчалива и спокойна. Сега си пълен гей с тези коси и само пушиш. Едно време имаше едно философско отношение към цигарите. Кажи ми кое от старото 'ти' още е там някъде - кои навици, мисли и желания? Вярваш ли още в нещо?
************************************************
Пръстите ми сами са се научили.
Като карането на колело. Като писането.
Но само ако поискат.
А те никак не искат.
Никак никого не искат.

Етикети: personal

posted by dete @ 1:32 am Comments: 5

Няма вече

*Няма ги вече онези жени. Онези, които ти пеят силно през слушалките, за да заспиш и да забравиш. (За мен никога не ги е и имало.)
*Няма ги вече онези моменти на непреодоляна невинност, когато гледаш в очите и чакаш зениците да ти проговорят, което искаш да чуеш. Няма ги откраднатите нощи, през които се изпълваш едносрвеменно и забързано със страх, възбуда, очакване и опити. Няма ги после сутрините-обеди, когато не ти се яде от певъзбуда, неосъществености и почти пазене на тайна. няма ги вече погледите - търсещите, бягащите. Няма го и заминаването в един момент. Няма ги глупостите, които после ти наговарят, защото не си разчел правилно морзовия код в зениците. Няма го и цялото последствие от невъзможността.
*Няма ги свещите и откриването на света. Остана откриването на тирбушона. Няма ги моментите на искрена и съвсем не жалка слабост. Няма ги разговорите.
Мразя да звуча патетик. Предпочитам циничността, ако някои пък предпочитат така да наричат думите ми. А сега от ден на ден и във всеки отделен момент се колебая между 'тъжно', 'влюбено', 'детско-щастливо' и 'спокойно-щастливо'.
..........censured......... (xa)

Етикети: писаници, personal

posted by dete @ 1:19 am Comments: 2

another complain

кво друго освен, че вися все във фейсбук ли?
...всъщност си мисля за прегръщането като такова и какво общо има то с мен в частност!
оплакването е следното - има едни хора такива, хубави, прекрасни, които винаги ме прегръщат много силно и аз се стъписвам - по дефолт заради любимото 'защо' и защото се усещам, че аз съвсем не мога така да ги прегърна. или си мисля, че ще им сторя нещо, което е тъпо, или - в повечето случаи е нещо почти необяснимо, защото е свързано с някакви...не знам с какво. спирам до необяснимо. не знам и защо в малките часове ме обземат такива безумия да пиша. все едно съм пияна.
прегръщането е хубаво нещо. стоенето пред фейсбук не. ири, защо!
прегръщането освен това ми е свързано с усещането за неадекватност и неспособие от моя страна при всякакъв физически контакт. и затова аз сама да тръгна да прегръщам някого си е ехеее постижение някво (е, не във всички случаи, сега като не сме се виждали е друго нещо, или за рожден ден и на високосна година-тва с годината май го прочетох някъде наскоро, дори днес, но не помня къде). не съм съвсем хоуплес, знам. и отивам да си лягам.
това ще ми е третата нощ в чаршафи и пижама от около 2 седмици. просто защото за това време за трети път ще спя у леля ми. не знам що се скарах със спалното си бельо та не му обръщам грам внимание!

Етикети: глупости, personal

posted by dete @ 12:42 am Comments: 7

I've got a new complain!

you'll never gonna get it. and i'll never gonna tell you.

не знам как се получава - да вярвам в теб и да ти нямам доверие.
вярвам в теб, че ще успееш. не знам в какво. вярвам го все едно го знам. оказва се дори, че вярвам повече отколкото ти си вярваш. но какво пък. ще видим коя интуиция ще се окаже по-силна.
нямам ти доверие отдавна. доверие за какво... отдавна разговорите са само за теб и наваксвам като правя твоето с други хора. понякога говориш за неща, за които мисля и аз, но не ти казвам. понякога ти казвам, но няма значение. понякога ме питаш, но не чуваш отговора. или не го дочакваш. и, не, не си го мисли пак. този път става въпрос за мен. всеки път. всеки път, когато се отнесеш в думите си, а аз се умълча. може и да е детско. но от вчера и без това ми е тъжно. не знам от какво. не знам за какво. или поне няма да ти кажа. а и няма да има смисъл. а и ти няма да ме питаш. а и аз няма да ти кажа. кръгът се затвори. почвам отначало-тъжно ми е... и всеки път опира до теб, няма как, защото всеки път успяваш да свържеш нещата със себе си. да, и аз се научих така.

Етикети: personal

posted by dete @ 2:36 am Comments: 4

трето

2 ноември, evening-night, стая

днес:
Ръсиш си калцонето с кетчуп.
Ръся си баничката с кетчуп.
Говорим за любов. За раздели. за чакане. За Риби и Скорпиони (като вечна и изконна тема при нас).
И ми се ще да те пребия с тая пластмасова половинлитровка дето си я взела, щото все не разбираш като ти обясняват хората и упорстваш още да ти обясняват и мноо ме ядосваш. И почти ти се карам, щото и без това само майка ти си позволява да го прави и явно ти е малко. Затова си използвам привилегията да те 'навиква' всеки възможен път - да видиш и ти какво е някой да се опитва да ти набие нещо в главата, а ти да не отбираш. И се измъквам с изрази като 'ти си зле', за да не изпадна в прекалено лични отклонения, защото приемам разговора по тази тема именно за такъв и ти много добре го знаеш и се възползваш като ме караш да отговарям на 'какво ми има' и фундаменталния въпрос 'какво ви има на Рибите'. няколко отговора от днес, и такива, които пропуснах.

• Не, любовта не е религия.
• Да, любовта е религия.
• мълчим преди да се доверим и избягваме сериозните теми.
• като проговорим обаче и се шашкаш какво сме премълчавали (тва го разбра вече)
• (Хрумна ми идея за книжка 'User's manual за Скорпиони: Рибите)
• Не можеш д ани отнемеш или отречеш вярата, че едно нещо е съкровено, докато ние сами не го пуснем да отплува.
• Приеми горното. Не можеш да го разбереш! Просто го приеми.
• Престани да мислиш, че другите виждат/помнят това, което и ти.

Защо си говорим за такива неща между 2 банички, между 2 зелени светофара, по магазините втора ръка между продавачките, лошо миришещите дрехи и зле облечените хора? Докато се прегръщаме, държим съмнително з аръце, гледаме една на друга бельото в пробните, почти ти крещя на кръстовища и ти се карам да не хвърляш фасове по улицата, а ти сякаш напук на всичките (и вече вечните) ми укори (щото сега Аз искам да се научиш) казваш колко ти е хубаво с мен и като те водя до чешмичката на Театъра, едва ли не, се изумяваш дотолкова, че да ми заговориш как ти липсват интелигентни хора (а аз да почувствам каква мъдрост е вляла водицата от чешмицата в кухо-тсърдата ти главицаТА)?(едно изречение, завършващо с '?', защото е като продължение на предното.)

И гледай колко просто пиша и пак нищо не обяснявам и не става ясно. Ти поне си имаш оправдание, ако някому не стане ясно от твоите писаници и говореници - впускаш се в истории за хлебарки, котки, портокалови дръвчета (които растат наобратно!), феи, разкази от 3то лице, от 2ро лице, обръщаш се към себе си и други, които са ми неразбираеми (примерно). Или прилепно. Приспивно. Прелетно. Прелестно. Словесно. Ужасии!

И от толкоз обикаляне аз да си купя само една (пак) риза, а ти само една блуза-жилетка-пуловер. шси помисля дали да ти върна парите. Може да ги сметнем за 'такса съвети и обяснения', за 6лв ли си сега!

*един бол=12. 12 бола = 1 сюрия. 12 сюрии = 1 билюк.... 12 бола сюрии!

*Още на никого не съм казала, че искам да ми се подари хубав черен химикал, а вече го очаквам все едно като коледен подарък.

*Самоков и Будителите - нямам сили да пиша от смях и планове за още и още куклен театър.

и между другото, леглото го заковахме. до следващото счупване, ебаси :)

Етикети: глупости, празник, пътувания, personal

posted by dete @ 12:50 am Comments: 5

второ

29 окт, morning-бщро-кафе-супа

*Опитвам да стигна до теб по най-трудния възможен път. Най-непознатия тоест. И това не е метафора, а съвсем буквално стъпих в непозната земя, където практиките са други, а думите означават това, от което повечето се страхуват. Но аз тръгнах по този път с малка надежда, че все отнякъде и ти ще се появиш; защото ме предизвика. и все пак това май е и единственият възможен път, където мога да те мярна. Надеждата е малка, така че, ако те няма, ще го преживея (мразя пословицата 'това, което не те убива, те прави по-силен' - толкова употребявана и толкова изтъркана вече; по сигнатури, по блогове, по тефтери. Хора, измислете си ваши изрази, но и ги рефрешвайте). Но нека го има този непознат път път като възможност, защото ако не стигне до теб, може д астигне до друго - отдавна не съм изследвала психиката си. И като всеки нов път трябва да се сблъскам с какви ли не препятствия - много фалш, много патос, много пошлост, от които засега някак умело успявам да избягам. Не знам с какво се захващам и няма повече да се превъзнасям, че и аз ще стигна до патос.
И изведнъж в съвсем друга ситуация, съвсем други хора ми казват '... може д ая познава' и откриват едвали не нов път пред мен. И не знам дали да се изплаша или зарадвам. Просто ще продължа да хрупам Зайо байо. Сметана и копър, то се знае!

afternoon;alone
*Oпиумни сламки. Споделяй

*Пием бял чай. Бъркаме с малки лъжички, сякаш има какво да му се бърка. Трябва да го пием по-бързо, защото е студено и ще изтине. Прозорецът е свален, защото е на поправка и малките шумове отвън долитат и вътре. Капе си леко. цял ден е така. само по едно време реши, че сериозно ще вали и стана едно тъмно посред обяд. В отсрешния блок запалиха лампите. И ние запалихме, защото пишехме. После отмина и тихо капе. не мокри пода. Не е и студено чак толкова, а тръбите са топли от съседите.
Пием чай. Лъжичките машинално бъркат, а дори захар не сме сложили. В стаята има акустика, защото е голяма, а няма достатъчно мебели. Един голям гардероб би свършил чудесна работа, но не би. Изкънтява дори, когато телефонът ми кука за смс.
Пием и пушим. Мрачно е, но не включваме лампите. Димът излиза през липсващия прозорец. Другите стъкла са опръскани с капки, някакви листа безшумно си падат, усетили приближаването на вятъра. А тези, които остават по клоните, зашумяват от вълнение и се подиграват на падащите. Не ме бива в подобни описания. И спирам.
Пием бял чай (с мляко). Аз и моята вярна възглавница.

*We drink white tea
but we think it's opium.
The absinth is absent.
We are in a fridge.
We are the ice.
But we are still mice.
Damn you in the dungeon.
Damn you - you're a pigeon.
... and perhaps it was opium.
'cos there's no white tea in the stores.

Етикети: глупости, затворени очи, personal

posted by dete @ 12:22 am Comments: 0

първо

28 окт., after midnite; квартира-сама-бюро-радио

Етикети: затворени очи, филми, personal

posted by dete @ 12:08 am Comments: 2

Бяло..

знаеш ли какво бяло нещо съвсем не тихо се сипе вън? почнало е от дъжд, после от трамвая ми се привиждат бягащи хора и докато установя какво става, се сипе бялото нещо вън. разтърквам запотеното стъкло и се хиля срещу него, станало е още по-студено! и се засилва, падат парцали, огромни. после щастие, докато се оправям за излизане с грим и лак на бързи обороти. щастието малко се помрачава, когато плащам и таксито на сестра ми и оставам с половината си пари само и после това:
С поглед ми посочва какво да направя. Правя се на ударена. Пак ми сочи. Отричам с пръст. Пак сочи. Отказвам на глас 'Не'. Играя го 'невинно дете неориентирано'. Преди години играех само 'дете невинно', сега имам за самозащита и 'неориентирано'. Постоянно вкарване в роли. Вечна игра. И никаква истина една... и неща, които виждам за първи път, но сякаш не ми правят впечатление, а са впечатляващи!

Етикети: затворени очи, personal

posted by dete @ 1:01 pm Comments: 3

дистанция

не ставам за близко приятелство. не го мога. някакво не обзело ме, а перманентно неспособие ('перманентно' не е поредната претенциозна дума. харесвам я, обожавам я, сигурно защото е с П, а тези думи са ми особена слабост. другото хубаво край нея-че българският еквивалент също е с П.). ако тия изречения ги четях някъде, биха ме предизвикали да установя връзка с човека.обичам подобни предизвикателства, не казвам, че ги преборвам, а просто даги поемам (в момента установявам колко думи с П съм изписала). ще установя връзка с някой непознат, ще видя кво има за преборване, пък ще ми писне и ще зарежа, като всяко нещо, с което се захващам. другият вариант е нещо там да видя в човека, да реша да си усложним отношенията, щото то пусто може ли да се стърпи да не направи нещата по-заплетени, завъртяни, усукани до скъсвани.. не може! колкото и да знам собствената си несериозност в такива отношения, не мога да се стърпя (!нота бене - несериозност=невлюбване/необичане). и именно поради нея, после всичко се разваля. отплеснах се. не исках да говоря за това-мисля, то е ясно на всички. мисля, че и неспособността ми на близост е ясна (!нота бене-близост=близост, не сексуална, може физическа под формата на кисс и хъг..все едно си обяснявам набора от думи на непознат, който не знае в какъв смисъл използвам някои думи. но го има и вариантът всеки да си мисли за своя смисъл на дадена дума със своите асоциации..сега венета ще рече, че съм много обяснителна).
не ми идват думите, не ми идват действията, самите движения дори. преди много исках, имах едни романтични представи (!-няма общо с любовни) за някакво близко приятелство, за някакви нощни излияния на пода с бутилка вино и свещи, с много думи, които за първи път излизат от мен и човекът ме разбира и обича. тогава бях на 17 и това ми трябваше. не знам дали го получих или не, но сега всяка подобна близост я заклеймявам като сантиментална в отрицателното значение на думата. попълвах един тест и имаше въпрос колко са ми близките приятели и аз не знаех отговора;преброих няколко и реших да пиша до 5, само и само да не се задълбавам да мисля колко са наистина, защото никога нямаше да свърша теста.
освен това още не мога да се отърва от това споделяне с непознати. най-съвършеното и най-красиво писмо мога да напиша на някой непознат, който ме е провокирал с нещо. прекаленото опознаване ми идва в повече, кокото и да го искам. и то не опознаването на другия, не че това ме натоварва по някакъв начин, а собственото си разкриване за каквото и да било. не задължително разкриване на тайни или скрити желания (макар че и това), а на някакви прекалено вътрешни неща, понякога дори защо реагирам по определен начин, кое ме е провокирало, защо някои думи са важни за мен, а други мразя, откога обичам чай и в какви ситуации пуша. неща, които не че са тайна, но предизвикалото ги е някак съкровено.
колко ли патетик звуча..

ако някой знае какъв ми е проблемът, да каже.

Етикети: personal

posted by dete @ 12:44 pm Comments: 5

Master and servant

Отказа се от обучението ми. Не само ме изпусна от поглед, а ме остави съвсем безнадзорна. И безпризорна. Да се прибирам сама призори... къде? Изпускаш ме. Изпускаш творението си. Не че ще те задмина. Но нямаш представа какво изпускаш. Дори не разбра какво създаде. Заслужавам си. А аз рядко си давам добра оценка. Но щом не искаш да повярваш... Сега търся друг учител, но няма да е същото, защото ще знаем ролите си. А учители колкото си щеш, час по час ме питат дали съм от техния клас, от тяхното неделно училище. А аз отричам всичко, но въпреки това се хвърлям презглава в тъмното. Ако ти беше, щеше да ме защитиш и всичко да ми кажеш. Чувствам се като в #гей, където всеки нов е подложен на въпроса 'активен или пасивен'. А сега игрички се играят повсеместно, поголовно и не само понякога. Аз не знам накъде да продължа, неси знам любимата игра.
*Мога да гледамплахо, мога и по друг начин.
*Мога да говоря малко и тихо, мога и иначе.
*Мога да съм наблюдател, мога и да участвам.
Засега ще правя само първите неща: подходът на Рибите. Докато ненамерят their way.

Етикети: (непри)лично, personal

posted by dete @ 3:32 pm Comments: 7

baby did a bad bad thing

голяма съм крадечка. голяма! почти ме е срам от себе си. как все си навирам нослето, очичките, ръчичките в чужди работи. как крада - моменти, снимки, целувки се случва (важното е да не натиснеш ескейп, щото текста отива на боклука). крада си на воля, няма кой да ме прекъсне, нито пък Кого, това е сигурно (препрочитах вчера Момчил Николов, та съм прихванала някои негови способи, похвати или каквото там използва..). пълна свобода за шаващите ми пръстчета (ах няма кой да ги отреже, хахаа). крада, надничам, промъквам се, подслушвам, наблюдавам, помирисвам издайнически аромати, или ги сънувам, правя записи, водя си записkи, снимам, или крада снимки. или общо взето-не се оплаквам, с информация се сдобивам всякаква, разнообразна. ами как иначе, като все си оставят вратите отворени, телефоните около мен, апаратите също, компютрите включени в мое присъствие, разгърнати тефтери, дневници - кой каквото..
само се надявам.. о,. каква ти надежда, всяка нощ, всеки миг отправям молитви, правя курбани, давам милостиня, само и само, да не се набърка в живота ми някой, който е същия крадеч като мен, и да реши да джоби из моите неща.. че тогава ще излязат наяве всичките ми мръсни тайни и мръснишки тайнички, и какво ще правя тогава! как да се явя в обществото, което досега ме е ценило. та то ще ме низвергне (така ли се пишеше?)!, ще се отрече от мен, ще ме заплюе, анатемоса, пропъди, заточи или други такива като заточи, пропъди, анатемоса.. прекалявам, нали. Та, евентуални крадецо!, моля те недей.
нека си крада за собствени нужди и удоволствия и все така да го правя, и в радост и в мъка, и в болест и здраве, но не вовеки веков, че писва.
някой може да си помисли, че преигравам. това не че е напълно възможно, ами си е баш така на моменти, в момента също, но никога няма да знаеш откъде почва преиграването..

всъщност обмислях да напиша пост със следните изречения: 'в колата пътуват един педофил и три лесбийки-А, В и С. А и В спят на задната седалка, а С се прави на навигатор....' - може и да излезе нещо, начало на цял роман, особено след като Алек попов ми каза, че един разказ ми е фентъзи, въпреки че аз не смятам така..

Етикети: (непри)лично, personal

posted by dete @ 11:07 am Comments: 10

game playin'

Онова присъствие никога не оставаше незабелязано. Нейното. Докато следи следи всички с очи, по своя си начин. И никой не знае, че край нея мирише на кръв - нейната собствена и на жертвите й. От онези нощи от въображението и сънищата ми - наситени с вампирски целувки, след които осъмваше с такива рани, че после й се налагаше да пие антибиотици вместо алкохол и всичко това ми го шепти по телефона, за да не я чуе сестра й. Някой бил взел нож и пияна до безсъзнание, се била съгласила да й бележат рамото буквите ММ. Забележителна дълбочина, щом се бяха възпалили.
Не знам как успяваше да склони и мен. Играта на Господарка и Роб; нейният садизъм, моят мазохизъм; думите й как ще ме върже с 4-метровата верига, която има; уроците й как точно да я стискам за гърлото, за да й доставя удоволствие.
Забива зъби в ръката ми, в безименния ми пръст, в мекото на ухото; събуджам се с тъмночервени белези по корема и гърдите; всяка една болка бе хубава; през всяка една задъхана нощ с часове за сън между 6 и 9.
Ароматът й се е загнездил

Етикети: (непри)лично, personal

posted by dete @ 2:37 pm Comments: 4

Plcboooooo!

първо ще напиша нещо, което смятах да пиша последно, но нали винаги постовете ми са дълги, смятам това за особено важно и ще е първо. та колкото и сантиментално, разлигавено и бла-бла да звучи:

Благодаря на Деси, защото от нея прослушах Пласибо, задето ми пускаше клипове, когато си пожелаех и когато тя пожелаеше, хаха, заради снимките. Благодаря и че от поговорката ‘всяко зло за добро’, доброто в случая беше, че Meds стана ужасно важен за мен албум и песен в частност.

Благодаря на Венета, че Пласибо почнаха да значат много повече за мен след като се запознах с нея и чак тогава наистина ги прослушах. може да казва, че аз съм я научила на хубава музика, но и аз казвам същото за нея. и за онези нейни силни скорпионски прегръдки.

Благодаря на ири за оригиналния диск и всички записи, колкото и досадна да съм била.

Благодаря на мАртин и тошо за билета, задето се зарибиха, задето бяха с мен.

Благодаря на Жужу за черната коса и лака, на ирта за грима и търпението :) , на Ана, въпреки че и този път не изнасилихме Б. Молко, на бу’, че остана докрай и танцувахме разтърсващо много, а времето течеше неумолимо бавно,

и на всички приятели, които прегръщах, защото всички желания се сбъднаха и това беше истинското щастие, at last!

mmm, vsushtnost neka tova e vsichko. ostanaloto e za glavata mi :)

Етикети: концерт, personal

posted by dete @ 9:09 pm Comments: 4

meds - Консервирани Спомени

Снощи. точно, когато медитирам/се приспивам и виждам червено небе на бял фон, или бяло небе на червен фон, или две различни небета и после става наситено мастилено, алармата на телефона ми забучава тревожно. 23.41. даже я бях забравила. римайндър. римайндва ми в графата anniversary, че едва ли не от случката от предишния пост е минала една година. алармата звъни поне час по-рано. помня всичко прекалено подробно.
помня, че следобядът слушах само meds, което се превърна в нещо като химн на такива купони, после и в мой химн, после и в име на блога, хаха... помня, че цяла нощ не можах да спя и почнах да пиша нещо, озаглавено 'писмо до ири' и разказвах какво ли не и после се навивах да й го дам. четях го, докато го пиша и го пишех, докато го четях. нямаше никой в квартирата и можех да лудея на воля. не заспах, докато не изстисках всичко, за което можех да се сетя. трябваше да ходя рано на лекции, но просто спах до обяд. помня някякъв момент от пейка на дворчето на ректората, където седим с плам, а колегите ми бисер и жени и нейни приятели са до библиотеката. помня, че ми беше настръхнало. четях 'писмото' непрекъснато, особено на лекциите, а когато вече ми се ревеше за сън и се отпусках на банката, се приспивах, разказвайки си го. събуждах се, и когато пак заспивах, си го разказвах, докато си спомнях, че съм спряла. за два дни го бях наизустила, даже го сънувах. И когато finally й го набутах в джоба на раницата преди да отлети, се чудех какво да правя, какво да чета, за какво да мисля..
помня много, притеснително много понякога. и то със същите емоции като при самата случка. консервирани спомени. и голямата бяла значка Baby, did you forget to take your meds? и разочарованието всъщност. някаква тъпа горчилка от прекалено бързо протекли събития с неизяснителен край.. малка атомна бомба... добре де, водородна поне...

Етикети: филми, personal

posted by dete @ 4:13 pm Comments: 7

no fear,destination darkness!

За чудесата
Решавам, че ще й се обадя на всяка цена. Няма страх, няма връщане назад, няма ги сънищата (освен един скорошен как тенденциозно не ми говори и излиза от една врата). Имам повод. Но и за първи път решавам да си прочета хороскопа преди да направя нещо.
На 14ти се събуждам с мисълта как изобщо не ми се ходи на концерт. Не знам дали от леглото ме вдигна факта, че вече имам билет или възможността да я видя. Вече у братовчед ми в София чета хороскоп, даден ми от скорпиончето. Той е повече от трагичен – да изхвърля боклука, да си изпера дрехите. Но няма значение – аз звъня. Когато някой упорито не ти вдига на мобилния, го търсиш на домашния. Какво, ще ти затвори ли? Получава се странно – сякаш никога не сме прекъсвали връзка (освен една незабележима промяна на гласа от нейна страна, когато разбира кой е), се уговаряме, че ще влезем заедно на концерта. Мисля, че се случва някак по инерция. Мисля и още милион неща. Но не усещам вълнение. Въпреки това казва на Иво, че чудесата не че са невъзможни, а просто Работиш за тях, ти ги създаваш. Той не разбира.
Пеперудите в стомаха ги усещам едва на половината път в маршрутката към Плиска. Но не се сещам да помисля какво ще й говоря, то не е въпросът само да се гледаме. Едва на края на ‘шапка на цветни петна’ разбирам, че аз нося точно такава. Добре, вълнение in progress.
Взимам си билета от Ани точно пред залата, като казвам и на нея това, което съм казала вече на ири, катя и ирта – да ми стискат палци и да мислят за мен положително, за да имам цялата смелост и адекватност на света.
Няма я никъде. Обикалям фоайето непрекъснато, припознавам се в 2 момичета, питам се помня ли как изглежда. Звъня й. Не вдига. Пак ли почваме с игричките? Не й отива. Разколебавам се доколко адекватно действам. Един тип ми заприличва на приятел на сестра ми. После виждам същия този приятел. Пак звъня. Били в задръстване. Добре – на 10ия месец ми вдигна мобилния. Минава цяла вечност, докато ги видя на вратата с МО и не знам още кого. Здрасти. Здрасти. Търчи някъде. Губи МО, водя я при него. Очите ни не съществуват, защото никога не се споглеждат или се отбягват много ловко. Разколебавам се и за чудесата. И за себе си – Не съм като никого тук, имам зелено яке. Всички са прекрасни. Мога да съм като тях само на теория, но на практика съм като нищо.
Дойдох сама на концерт и въпреки желанието си, сама ще си остана. Тя е на 3м. пред мен при други момичета. Не мога да отида при нея. Страхът се е появил. Пиша смс-и. Тя знае, че не мога да отида; би трябвало да знае – говорили сме за това, но оттогава колко вода изтече, а за алкохол да не говорим. Първа поех инициативата, това си е почти постижение за мен, но не мога сама да направя всичко; мога само да я следя с поглед (страхувам се, че ще избяга) и да се старая никога да не засичам нейния (страхувам се, че ще помисли, че искам нещо от нея).
Концертът е хубав, макар че самият албум е с много спокойна музика, а аз бях свикнала с бруталността на Kapital и това ми липсва. Тя снима през цялото време и отново се сещам как понякога съм имала чувството, че изобщо не усеща музиката, а само минава през нея; как ми е спирала песен, защото съм пеела текста на глас; но пък я виждам как се поклаща. Все още се снима със същото изражение и поглед.
Виждам червено-черния й лак, не помня имаше ли обеци. Помня, че съм захапвала нечие ухо с обеца, но нейното ли беше? Помня, че тя е захапвала моето и колко ме заболя; и пръста ми захапа – безименния, защото той не си знае името и на никого нямаше да каже. Очите й никога не мога да забравя. А ръцете й малки ли бяха? И защо така силно ме влече тениската й, с хиляди безопасни игли около врата. И колко неща съм научила от нея; съм направила заради нея; прослушала от нея; no fear, destination darkness.
Laibach пеят някои стари песни. Ето това е – тези не съм ги чувала, но на тях просто се дивее. И две мацки удрят барабани и пляскат с ръце и се влюбвам в чернокосата (разбира се, другата е руса). Вече ни дели само един човек и не знам дали се стремя да се приближа или не чак толкова. Знам, че когато ме погледне, отмества поглед.
Когато приключва я изненадвам отново – и аз ще ходя в Грамофон, колко човека сте, хайде да си вземем заедно такси. А там вече е и Мария, интересна среща ще бъде.
20 мин. Нищо не правим и аз току подпитвам хората с нея точно колко ще ходят в Грамофон. Мисля, че всеки път ми казват една и съща цифра – 4. Ето в този момент ми е нужна смелост – да стоя край нея на светло и да си човъркам телефона, да се чувствам излишна, да избягвам да я гледам, но да забелязвам как тя прави същото. Да, и в този ужасен момент чувствам смелост, че ми се говори сериозно с нея; но не е правилното време и място.
В отчаяние отивам сама да си търся такси. Минава ми през ума да се прибера, за да не ми става по-гадно, че сме в един клуб и тя е някъде там. Но пък ме влече – към нея, към действието, към това да не съм пораженец, към стремежа ми да видя какво ще стане... Виждам ги да се качват, когато аз потеглям.
Мислено признавам на ири че беше права преди време, когато каза да я забравя, да не се занимавам с нея и куп неща все в тая посока.
В Грамофон ги сварвам на входа, изпреварили са ме, докато аз се обърках къде се намира. Усмихваме си се с момчето с дългата коса и black’n’red блуза. Вече не ги поглеждам и продължавам към масата на Мария, където е и Дияна с бойфренд. Тя иска да танцуваме, но й казвам, че първо трябва да пия и да си успокоя нервите. Разбира се, че ще танцувам, партито е new wave. Взимам си бира, а Мария – развълнувана, ми казва, че я е видяла край бара, сочи ми да се обърна да видя откъде минава в момента. Едно голямо ‘Знам’ без усмивка. Обяснявам й последните промени, ако може да се каже, че нещо се е променило. Кара ме да говоря с нея. ‘Не, вече наистина се отказах’. Просто погледът й беше друг. Никога не го бях усещала върху себе си точно този, само го бях сънувала. И това напълно нежелание да говори с мен, след като знае, че на мен ми е два пъти по-трудно. Мария пак ми припомня какво са говорили за мен веднъж като са се засекли, но тоз път го разбирам по друг начин. Преди каза, че тя щяла да реши кога да ми се обади, защото не очаквала нещата, които й бях написала (че не искам да я виждам повече; въпреки че после 100 пъти й казвах да поговорим) – и това ми беше дало някаква надежда; а сега разбирам, че изобщо нямала намерение да се свързва с мен, щото моята реакция и писмо променили всичко. Вече все по-малко ми пука. Намерих начин да я преживея, винаги съм го имала, но го бях забравила – да пиша за нея. Ще я изкарам от себе си с писане.
А според Мария времето и мястото са идеални да говоря с нея. ‘И как да го направя?!’, ‘Отиди при нея на бара, заговорете се.’ – сякаш е някоя непозната, която да заговоря. Знам, че Мария има идея как да го направя, но не може да ми го обясни добре.
И когато Мария е до wc, изведнъж тя се появява пред мен, чуква ми бутилката. Първото, което казва е ‘Извинявай’ и продължава с ‘, че не те познах по телефона’. Пита ме за университета, разбрала, че съм прекъснала. Мария идва и знам, че се радва, казва й да седне при нас (аз не се бях сетила за това). Казва, че не била спала от 3 дни, защото сега са й последните изпити; аз казвам същото – ‘Толкова не съм спала, че днес докато гледахме някви ужаси с братовчед ми, аз заспах’, ‘Аз се приспивам с ‘Кошмари на Елм Стрийт’, ‘Знам’. Запомнила съм много неща за нея. Погледът й вече е познат – като в сутрините, когато не й се ставаше, нахлуват ми всякакви хубави спомени. Изчезва пак. Към Мария – ‘Тя сама дойде!’
Чудим се дали момичето с нея е Томина, но тя изглеждаше много по-кльощава.
Дияна си тръгва, щото аз май съм нямала намерение да танцувам. Абе, момиче, да знаеш какво ми е на мен!
Идва другата Мария, излиза за цигари, носи слабо виктори, но паля, че ми е свръх напрегнато, въпреки че тя не е при мен – на бара е, който е на 2 крачки. Идва отново и ми дава балон във формата на сърце, аз го мятам във въздуха да си го подават хората. Надявам се не си мисли, че е лична обида, хах. За първи път се разтанцувам с др. Мария на Ladytron, това пък какво общо има с new wave? На ‘lovesong’ звъня на мАртин да му я пусна. Почвам да пуша цигарите една след друга, втора бира, осемнайсе пъти до wc. Другата Мария казва да не пуша така, колко ли налудничаво изглеждам.
Както си се клатя, тя изненадващо изниква пред мен и сяда на облегалката – ‘Томина си тръгна’ – казва тъжно. ‘О, значи тя е била наистина. Ние с Мария не я познахме’. Държи си кутийката с цигарите и си се усмихвам вътрешно, защото толкова се бях задълбала, че знаех, че все още ще пуши от тях. Нещо като със сънищата – знам неща без някой да ми е ги е казвал. Взимам кутийката да пуша от нейните, но са само 2 и се отказвам. А тя изглежда наистина тъжна. ‘Боли ме кръста, чувствам се като баба’ – обичам да ми се оплаква. ‘Ей, аз работя и вдигам тежко, теб защо те боли?’ – отговарям неадекватно. Няма бутилка за наздраве – ‘аз не съм пила от 8 месеца, онази бира само’. Това е най-странното нещо на света, това ли е голямата промяна? Бъзикам я, че все едно се е записала при Анонимните Алкохолици, щото нали те така си броят от колко време не са пили. Изобщо не разбира за какво й говоря или не го възприема като майтап. След всичките страхове днес, последният беше, че след като дойде при мен първия път, а аз например не отидох, дали не си мисли, че я избягвам. Просто бях предпазлива, не знаех какво да кажа и не исках да се натрапвам; какво, да й се бях хвърлила на врата ли?
Пита ме дали ми е харесал концертът. Казвам й за Kapital и различния нов албум, как съм го прослушала за един месец, за да съм ‘готова’ за концерта. О, и тя страшно харесвала Kapital. О, как за пореден път си падаме по едни и същи неща. Сега си говорим както преди, което ме радва; изкушавам се да изтърся ‘Я, ти ми проговори!’, но и за това има време.
Мисля си как преди говореше с мен за доста неща, за които по-рано с никого не е говорила. ‘Не казвай на еди-кой си’, ‘Това и сестра ми не го знае’, ‘Не казвай на никой’ – и аз не казвах; не че и без да ме е предупредила щеше да е по-различно.
Не си знам собственият поглед какъв е. Обикновено изражението не ми отговаря на настроението, но в случая се старая да изглеждам спокойна, непукист, в свои води, но знам, че една точка някъде в очите ми ме издава, че съм далеч от спокойствието. Въпросът е тя дали ще забележи, но е тъмно. Но в случая е по-добре да забележи, за да знае, че ‘непукизмът’ ми няма общо с надменност. Не знам колко добре се познаваме, но ако нещата се оправят, може и да разбера. А хората се опознават при съжителство, пътуване и сдобряване. И се и сближават.
Едва сега осъзнавам, че в този състав бяхме и онази нощ на морето – двете Марии, тя и аз.
С остатъка от компанията си – онзи с дългата коса и един висок в черно, сядат на диванчето срещу нас. Другата Мария се прави на обидена, че тя най-вероятно не я помни. Аз още пуша. Вече не е интересно за танцуване и само седя. Пита ме за дъвка. Нямам. Правя асоциация с целуване. Взима от цигарите на др. Мария. Пуша със затворени очи. Когато ги отварям, до цигарата в ръката ми, виждам нейната, приближена; явно сред музиката само така е можела да ми привлече вниманието. Пита дали мога да й намеря отнякъде дъвка. Тъкмо да питам другата Мария откъде наблизо си купи цигарите, за да изляза за дъвки, но се оказва, че Мария има. И после наистина – следва най-дългото целуване на света.
МО се лигави с глупости, Грамофон съвсем се опразва, накрая танцуваме само аз и момчето с дългата коса, а той е по-женствен от мен. Скоро си тръгваме.
Два дни по-късно се питам как да продължа започнатото стопяване на ледовете. Ей – само след 2 дни да се питам, си е постижение за мен; обикновено се сещам след няколко месеца.

Етикети: концерт, personal

posted by dete @ 7:29 pm Comments: 7