no fear,destination darkness!
За чудесатаРешавам, че ще й се обадя на всяка цена. Няма страх, няма връщане назад, няма ги сънищата (освен един скорошен как тенденциозно не ми говори и излиза от една врата). Имам повод. Но и за първи път решавам да си прочета хороскопа преди да направя нещо.
На 14ти се събуждам с мисълта как изобщо не ми се ходи на концерт. Не знам дали от леглото ме вдигна факта, че вече имам билет или възможността да я видя. Вече у братовчед ми в София чета хороскоп, даден ми от скорпиончето. Той е повече от трагичен – да изхвърля боклука, да си изпера дрехите. Но няма значение – аз звъня. Когато някой упорито не ти вдига на мобилния, го търсиш на домашния. Какво, ще ти затвори ли? Получава се странно – сякаш никога не сме прекъсвали връзка (освен една незабележима промяна на гласа от нейна страна, когато разбира кой е), се уговаряме, че ще влезем заедно на концерта. Мисля, че се случва някак по инерция. Мисля и още милион неща. Но не усещам вълнение. Въпреки това казва на Иво, че чудесата не че са невъзможни, а просто Работиш за тях, ти ги създаваш. Той не разбира.
Пеперудите в стомаха ги усещам едва на половината път в маршрутката към Плиска. Но не се сещам да помисля какво ще й говоря, то не е въпросът само да се гледаме. Едва на края на ‘шапка на цветни петна’ разбирам, че аз нося точно такава. Добре, вълнение in progress.
Взимам си билета от Ани точно пред залата, като казвам и на нея това, което съм казала вече на ири, катя и ирта – да ми стискат палци и да мислят за мен положително, за да имам цялата смелост и адекватност на света.
Няма я никъде. Обикалям фоайето непрекъснато, припознавам се в 2 момичета, питам се помня ли как изглежда. Звъня й. Не вдига. Пак ли почваме с игричките? Не й отива. Разколебавам се доколко адекватно действам. Един тип ми заприличва на приятел на сестра ми. После виждам същия този приятел. Пак звъня. Били в задръстване. Добре – на 10ия месец ми вдигна мобилния. Минава цяла вечност, докато ги видя на вратата с МО и не знам още кого. Здрасти. Здрасти. Търчи някъде. Губи МО, водя я при него. Очите ни не съществуват, защото никога не се споглеждат или се отбягват много ловко. Разколебавам се и за чудесата. И за себе си – Не съм като никого тук, имам зелено яке. Всички са прекрасни. Мога да съм като тях само на теория, но на практика съм като нищо.
Дойдох сама на концерт и въпреки желанието си, сама ще си остана. Тя е на 3м. пред мен при други момичета. Не мога да отида при нея. Страхът се е появил. Пиша смс-и. Тя знае, че не мога да отида; би трябвало да знае – говорили сме за това, но оттогава колко вода изтече, а за алкохол да не говорим. Първа поех инициативата, това си е почти постижение за мен, но не мога сама да направя всичко; мога само да я следя с поглед (страхувам се, че ще избяга) и да се старая никога да не засичам нейния (страхувам се, че ще помисли, че искам нещо от нея).
Концертът е хубав, макар че самият албум е с много спокойна музика, а аз бях свикнала с бруталността на Kapital и това ми липсва. Тя снима през цялото време и отново се сещам как понякога съм имала чувството, че изобщо не усеща музиката, а само минава през нея; как ми е спирала песен, защото съм пеела текста на глас; но пък я виждам как се поклаща. Все още се снима със същото изражение и поглед.
Виждам червено-черния й лак, не помня имаше ли обеци. Помня, че съм захапвала нечие ухо с обеца, но нейното ли беше? Помня, че тя е захапвала моето и колко ме заболя; и пръста ми захапа – безименния, защото той не си знае името и на никого нямаше да каже. Очите й никога не мога да забравя. А ръцете й малки ли бяха? И защо така силно ме влече тениската й, с хиляди безопасни игли около врата. И колко неща съм научила от нея; съм направила заради нея; прослушала от нея; no fear, destination darkness.
Laibach пеят някои стари песни. Ето това е – тези не съм ги чувала, но на тях просто се дивее. И две мацки удрят барабани и пляскат с ръце и се влюбвам в чернокосата (разбира се, другата е руса). Вече ни дели само един човек и не знам дали се стремя да се приближа или не чак толкова. Знам, че когато ме погледне, отмества поглед.
Когато приключва я изненадвам отново – и аз ще ходя в Грамофон, колко човека сте, хайде да си вземем заедно такси. А там вече е и Мария, интересна среща ще бъде.
20 мин. Нищо не правим и аз току подпитвам хората с нея точно колко ще ходят в Грамофон. Мисля, че всеки път ми казват една и съща цифра – 4. Ето в този момент ми е нужна смелост – да стоя край нея на светло и да си човъркам телефона, да се чувствам излишна, да избягвам да я гледам, но да забелязвам как тя прави същото. Да, и в този ужасен момент чувствам смелост, че ми се говори сериозно с нея; но не е правилното време и място.
В отчаяние отивам сама да си търся такси. Минава ми през ума да се прибера, за да не ми става по-гадно, че сме в един клуб и тя е някъде там. Но пък ме влече – към нея, към действието, към това да не съм пораженец, към стремежа ми да видя какво ще стане... Виждам ги да се качват, когато аз потеглям.
Мислено признавам на ири че беше права преди време, когато каза да я забравя, да не се занимавам с нея и куп неща все в тая посока.
В Грамофон ги сварвам на входа, изпреварили са ме, докато аз се обърках къде се намира. Усмихваме си се с момчето с дългата коса и black’n’red блуза. Вече не ги поглеждам и продължавам към масата на Мария, където е и Дияна с бойфренд. Тя иска да танцуваме, но й казвам, че първо трябва да пия и да си успокоя нервите. Разбира се, че ще танцувам, партито е new wave. Взимам си бира, а Мария – развълнувана, ми казва, че я е видяла край бара, сочи ми да се обърна да видя откъде минава в момента. Едно голямо ‘Знам’ без усмивка. Обяснявам й последните промени, ако може да се каже, че нещо се е променило. Кара ме да говоря с нея. ‘Не, вече наистина се отказах’. Просто погледът й беше друг. Никога не го бях усещала върху себе си точно този, само го бях сънувала. И това напълно нежелание да говори с мен, след като знае, че на мен ми е два пъти по-трудно. Мария пак ми припомня какво са говорили за мен веднъж като са се засекли, но тоз път го разбирам по друг начин. Преди каза, че тя щяла да реши кога да ми се обади, защото не очаквала нещата, които й бях написала (че не искам да я виждам повече; въпреки че после 100 пъти й казвах да поговорим) – и това ми беше дало някаква надежда; а сега разбирам, че изобщо нямала намерение да се свързва с мен, щото моята реакция и писмо променили всичко. Вече все по-малко ми пука. Намерих начин да я преживея, винаги съм го имала, но го бях забравила – да пиша за нея. Ще я изкарам от себе си с писане.
А според Мария времето и мястото са идеални да говоря с нея. ‘И как да го направя?!’, ‘Отиди при нея на бара, заговорете се.’ – сякаш е някоя непозната, която да заговоря. Знам, че Мария има идея как да го направя, но не може да ми го обясни добре.
И когато Мария е до wc, изведнъж тя се появява пред мен, чуква ми бутилката. Първото, което казва е ‘Извинявай’ и продължава с ‘, че не те познах по телефона’. Пита ме за университета, разбрала, че съм прекъснала. Мария идва и знам, че се радва, казва й да седне при нас (аз не се бях сетила за това). Казва, че не била спала от 3 дни, защото сега са й последните изпити; аз казвам същото – ‘Толкова не съм спала, че днес докато гледахме някви ужаси с братовчед ми, аз заспах’, ‘Аз се приспивам с ‘Кошмари на Елм Стрийт’, ‘Знам’. Запомнила съм много неща за нея. Погледът й вече е познат – като в сутрините, когато не й се ставаше, нахлуват ми всякакви хубави спомени. Изчезва пак. Към Мария – ‘Тя сама дойде!’
Чудим се дали момичето с нея е Томина, но тя изглеждаше много по-кльощава.
Дияна си тръгва, щото аз май съм нямала намерение да танцувам. Абе, момиче, да знаеш какво ми е на мен!
Идва другата Мария, излиза за цигари, носи слабо виктори, но паля, че ми е свръх напрегнато, въпреки че тя не е при мен – на бара е, който е на 2 крачки. Идва отново и ми дава балон във формата на сърце, аз го мятам във въздуха да си го подават хората. Надявам се не си мисли, че е лична обида, хах. За първи път се разтанцувам с др. Мария на Ladytron, това пък какво общо има с new wave? На ‘lovesong’ звъня на мАртин да му я пусна. Почвам да пуша цигарите една след друга, втора бира, осемнайсе пъти до wc. Другата Мария казва да не пуша така, колко ли налудничаво изглеждам.
Както си се клатя, тя изненадващо изниква пред мен и сяда на облегалката – ‘Томина си тръгна’ – казва тъжно. ‘О, значи тя е била наистина. Ние с Мария не я познахме’. Държи си кутийката с цигарите и си се усмихвам вътрешно, защото толкова се бях задълбала, че знаех, че все още ще пуши от тях. Нещо като със сънищата – знам неща без някой да ми е ги е казвал. Взимам кутийката да пуша от нейните, но са само 2 и се отказвам. А тя изглежда наистина тъжна. ‘Боли ме кръста, чувствам се като баба’ – обичам да ми се оплаква. ‘Ей, аз работя и вдигам тежко, теб защо те боли?’ – отговарям неадекватно. Няма бутилка за наздраве – ‘аз не съм пила от 8 месеца, онази бира само’. Това е най-странното нещо на света, това ли е голямата промяна? Бъзикам я, че все едно се е записала при Анонимните Алкохолици, щото нали те така си броят от колко време не са пили. Изобщо не разбира за какво й говоря или не го възприема като майтап. След всичките страхове днес, последният беше, че след като дойде при мен първия път, а аз например не отидох, дали не си мисли, че я избягвам. Просто бях предпазлива, не знаех какво да кажа и не исках да се натрапвам; какво, да й се бях хвърлила на врата ли?
Пита ме дали ми е харесал концертът. Казвам й за Kapital и различния нов албум, как съм го прослушала за един месец, за да съм ‘готова’ за концерта. О, и тя страшно харесвала Kapital. О, как за пореден път си падаме по едни и същи неща. Сега си говорим както преди, което ме радва; изкушавам се да изтърся ‘Я, ти ми проговори!’, но и за това има време.
Мисля си как преди говореше с мен за доста неща, за които по-рано с никого не е говорила. ‘Не казвай на еди-кой си’, ‘Това и сестра ми не го знае’, ‘Не казвай на никой’ – и аз не казвах; не че и без да ме е предупредила щеше да е по-различно.
Не си знам собственият поглед какъв е. Обикновено изражението не ми отговаря на настроението, но в случая се старая да изглеждам спокойна, непукист, в свои води, но знам, че една точка някъде в очите ми ме издава, че съм далеч от спокойствието. Въпросът е тя дали ще забележи, но е тъмно. Но в случая е по-добре да забележи, за да знае, че ‘непукизмът’ ми няма общо с надменност. Не знам колко добре се познаваме, но ако нещата се оправят, може и да разбера. А хората се опознават при съжителство, пътуване и сдобряване. И се и сближават.
Едва сега осъзнавам, че в този състав бяхме и онази нощ на морето – двете Марии, тя и аз.
С остатъка от компанията си – онзи с дългата коса и един висок в черно, сядат на диванчето срещу нас. Другата Мария се прави на обидена, че тя най-вероятно не я помни. Аз още пуша. Вече не е интересно за танцуване и само седя. Пита ме за дъвка. Нямам. Правя асоциация с целуване. Взима от цигарите на др. Мария. Пуша със затворени очи. Когато ги отварям, до цигарата в ръката ми, виждам нейната, приближена; явно сред музиката само така е можела да ми привлече вниманието. Пита дали мога да й намеря отнякъде дъвка. Тъкмо да питам другата Мария откъде наблизо си купи цигарите, за да изляза за дъвки, но се оказва, че Мария има. И после наистина – следва най-дългото целуване на света.
МО се лигави с глупости, Грамофон съвсем се опразва, накрая танцуваме само аз и момчето с дългата коса, а той е по-женствен от мен. Скоро си тръгваме.
Два дни по-късно се питам как да продължа започнатото стопяване на ледовете. Ей – само след 2 дни да се питам, си е постижение за мен; обикновено се сещам след няколко месеца.
posted by dete @ 7:29 сл.об.
Comments: 7
