Ирис (доверие) - край.
- Ирис от малка обича самодиви. Баба й е разказвала много приказки и е била на село почтии през цялото време преди да почне първи клас. Ти сама знаеш колко е магическа гората там. Тя се измъкваше нощем и бродеше само по ‘самодивска риза’. Сънуваше странни неща. Аз като малка се чудех що за сестра имам и почнахме много да си говорим. Като починаха баба и дядо, ходехме сами на село. Аз на 10, тя на 16 и си живеехме чудно в гората. Учеше ме, което баба й беше казала за билките. То така се и роди магазинчето – в началото с билки почнахме. Ама и малко градска култура, няма как, и ей я на, с какви дрехи и обувки ходи – черно, черно. Аз й казвам, че само лятото е самодива, а като е тук е градски вампир – с тази бяла кожа...
Яна все едно отваряше всички врати пред мен. Тя редеше думи, аз виждах в детайлни картини малката Ирис, която сънува, а още не вярвах, че някога е била дете и че всъщност е толкова млада. Никога не бях мислила за възрастта й, но в човешки години си я представях на около 40 спрямо опита, който имаше. Естествено лицето й беше на съвсем млада жена, но това винаги свързвах с горския й характер. Все пак нищо не можеше да обясни телепатията, или интуицията, както Ирис предпочиташе да я нарича. Питам Яна за това.
- Тя казва, че просто сте се ‘надушили’, хванали сте една честота. / - Че това просто ли е?! / - Тя така смята. И много лесно е предположила, че я мислиш за самодива и вещица – нали се знае на какво прилича – Яна се смее, а аз още търся доказателства за нещо свръхестествено. / - Виж, една нощ тя пееше навън, аз я наблюдавах и внезапно заспах. Как става това? / - Ирис казва, че е от чая. / - Аз тогава не бях пила! / - Не знам от какво е било. Била си превъзбудена, било е късно, имаш прекалено богато въображение – такива неща. / - Не! Тя има някакви специални способности. / - И аз винаги съм я подозирала – казва Яна и пак се смее. Но когато вижда, че аз оставам сериозна, добавя: - Отпусни се. Тя те цени./ Вратата се отваря и влиза Ирис. Поглеждам я с обожание под влияние на репликата на Яна. / - Всичко ли трябва да й кажеш! – почти се скарва на сестра си. / - Ти явно никога няма да го направиш. / - Това е моя работа да реша. Ама че сте нетърпеливи. / - Просто защото знам, че няма да й кажеш много от нещата, а тя има нужда да ги знае. / Ехо, аз съм в стаята!– мисля си./ - Така не ми даваш възможност да се подготвя. / - Колко още месеца ти трябват? / - Яна! Още повече, че ти казах да не го правиш. /
Не съм свикнала да съм обект на подобно внимание.
Яна се преструва на разсърдена и излиза като дава възможност на Ирис или да продължи, или да погребе темата, докато тя си реши. Очаквам второто, защото знам, че не обича да я притискат – така и прави.
Но след няколко дни, когато сме в склада, пълен с опияняващи билки, тя казва:
- Мен нямаше кой да научи, кой да ми покаже как да развия това, което усещах в себе си за по-различно, но и по-голямо. Не исках да ти е лесно, да ти е наготово. Затова постоянно те измъчвах – несъзнателно. Затова не исках да играем на викторина с твоите неузрели въпроси и моите пожълтели отговори. Исках да знаеш за какво воюваш, ама наистина да знаеш – не просто за едното там възвишение, ами и името и цялата му история, и география, и флора, и фауна да знаеш! Да знаеш какво точно искаш да знаеш. Но да не мислиш, че е лесно да си на мое място – да трябва да мога да преценя как да постъпя с едно дете, да дозирам, непрестанно да пресмятам и да внимавам какво ти говоря и как – за да не те затрупам изведнъж. Или още по-трудното – да се удържам да не ти говоря за себе си, защото, защото моите минали търсения не ти трябваха тогава. Не ти трябваха, защото аз бях до теб. На мен никой не ми е отговарял, с никого не съм гледала нощта. Съвсем сама трябваше да се справя – не че съм преживяла лоши моменти, просто ми е било пусто. С Яна говорихме много по-късно за всичко това, дори беше наскоро – все пак и тя е малка. И тези самотни преживявания, освен че ме направиха по-силна – каквато исках и ти да бъдеш, пак те ме и изолираха, тоест аз се изолирах от хората. Имах да откривам цяла вътрешна вселена, така че нямаше как да бъда нормално социална. Понякога се отчайвах, че си въобразявам, че е глупост всичко, което мисля... подобни разкази ти спестих. И затова не исках от самото начало да ме питаш за мен, защото бях толкова слаба от радост, че те има, че можех веднага да се впусна да ти говоря за това отминало време. Не ти беше нужно. На мен ми беше, но се удържах. Никога не съм очаквала, че ще намеря друг подобен на мен, а ти ми се яви с цял един живот разлика в годините, с цяло едно мислене – и пак си същата като мен. Радвах ти се повече, отколкото съм показала и отколкото си разбрала. Яна може да ти е казала някакви неща, но това са нейните думи, тези са моите, и радостта си беше моя. В началото не я показах от стъписване – не вярвах какво се е случило, но докато те опознавах, нямаше как да не повярвам. Знам, че пазех дистанция – беше си някаква реакция срещу теб, че изобщо ми се случваш, а след това придоби очертания на навик. Знам, че това те нараняваше, но беше нещо, което трябваше да научиш – да можеш да усмиряваш вятъра в теб. Мисля, че по този начин ти отнех някаква първична твоя радост... Виждаш ли, аз не съм идеална – нито сега, нито тогава, не знаех от самото начало какво да правя. Не съм имала план-програма на какво да те науча. Дори не съм знаела, че съм способна на това. Не казвам и че съм успяла.
Ирис говореше бавно, премисляше думите си, не ме гледаше през цялото време, но като ме погледнеше, разбирах колко й е трудно да казва всичко това. Вниквах в думите й напълно, дотолкова, че ги виждах изписани заедно с всички прилежащи им тирета и запетайки. Бях изумена. За първи път тя говореше толкова дълго. Дори и напрегната външно, някъде в себе си беше отпусната, щом беше решила да ми каже всичко това. Само наум съм се осмелявала да я питам едва половината неща, за които ми говори, за други и фантазията ми не стигаше. От изумление нищо не можех да кажа и само й благодарях вътрешно за думите – че ги има изобщо. А самите те бяха много чудни, никога не я бях чувала да се изразява така. Едва сега окончателно повярвах, че е човек. И това не ме разочарова, а тъкмо обратното – всичко, което казва, заедно с факта, че е човек, я правят още по-велика. Сега магичността й приема друга форма и този път е завършена
Гледахме се дълго след като приключи. Беше ми се разкрила напълно. Бях виждала тялото й голо, но сега я виждах изцяло – и тази гледка беше по-ясната от двете. Беше ми обяснила всичко, стаявано от страх или добри намерения, и сега очакваше моята реакция. Все още само я гледах и смилах думите, показали несигурните й мисли, показващи ми я вече от всяка страна. Доверяваше ми се до такава степен, че с открит поглед чакаше да реагирам и наистина искаше тази реакция. И аз бавно тръгнах към нея, клатушкайки се цяла вечност, милион звезди угаснаха и се родиха още толкова, докато стигна до нея и в следващия момент обърнах гръб на тези вечности и я прегърнах толкова силно, че се търкулнах в нея.
Влязох в нея. Тя влезе в мен. Влязохме си у дома. У нас. Бяхме едно и също нещо с нелепата разлика от 8 години, но какво беше тази осмица освен една нова огледалност, която беше просто аксесоар към нашата идеална съвършеност тъй както си бяхме една в друга. Разликата във времето превърнахме в тъкмо обратното нещо в пространството. Ние създавахме ново измерение.
Етикети: писаници
Ирис (в града)
Пристигаме привечер и дълго се занимаваме с разтоварване на багажа и подреждане. Следващите 2 дни прекарвам в хипнотизация пред телевизора и опити да чета книги. Опитите не успяват.
Училището почва, а на мен не ми се влиза в ритъм. Пиша домашни машинално, но не си уча уроците. Нямам търпение за първата събота и неделя, за да мога да съм сама и да се разхождам по парковете с колелото. Не мога да не мисля за Ирис. Дори да ме е лъгала, искам да ми останат само хубавите спомени за нея; усещането за невероятност и уникалност и че това се случва само на мен; ароматут – на къщата й всеки ден и нейният; въпросите, които ме тревожеха; отговорите, които получих. Защото тя ме промени. Станах по-чувствителна към света, започнах да забелязвам повече неща и определено да пиша по-добре. Пораснах. Но пък сега ми се губи смисълът. Какво като се научих на много неща, като не знам какво да правя сега, като не мога да преживея загубата й? Ставам все по-тъжна и затворена. А Ирис я няма да ми подскаже как да се справя с това, че я няма. Впя по малко, не внимавам в училище. Затъвам ли, затъвам. Всички са убедени, че ме е хванал пубертетът.
--------------------------------------------------
В средата на октомври вече е студено, но аз продължавам със самотните съботни разходки, вече без колело и добре облечена. Изминавам няколко километра до един определен парк заради пържените картофки, които правят около него. Седя на пейка и мятам по някой друг картоф на посъбралите се гълуби. Забила поглед в земята, виждам едни бавно приближаващи се крака, обути в черни ботуши с високи подметки. Проследявам движението им като на забавен кадър. Ирис имаше такива! Вдигам очи и я виждам пред мен. Не вярвам, че е истина. Тя е! И ми се усмихва! Забравям всичко и се втурвам към нея. Тя ме приема с отворени ръце.
- Нали не си те въобразявам? / - Не.
Гледам я дълго. Хиляди пъти съм си я представяла, за да не я забравя, и сега сякаш я виждам за първи път. Не че не е същата, даже напротив, но този месец ми се стори прекалено дълъг. Гласът й е по-топъл отвсякога, макар да изрече само една дума и тя да беше отрицание, но сякаш с това с това ‘не’ изличи дългия месец безнадеждност.
Хванала ме за ръка отново, ме води незнайно къде и съм като в сън. Отново.
- Доста време вървях след теб, докато се спреш някъде. Сега аз те следих. / - Как така? / - Нали ми остави адреса си... намерих те. Не успях да ти го кажа, защото избяга – и аз живея тук. В селото съм само за лятото. / - Значи наистина си човек... / - Да. / - Къде отиваме? / - В моето магазинче.
Магазинчето за хубави неща има ниска врата и всеки рафт е зает с какво ли не. Зад малка желязна маса едно момиче ниже мъниста.
- Това е сестра ми – казва Ирис и момичето става и ми подава ръка. / - Яна, здравей. / Изглежда малко по-голяма от мен. Не откъсвам очи от Ирис, но тя се скрива зад някаква врата зад масата. Притеснено ми е. / - Разгледай – предлага Яна./ Разглеждам. Множество свещи с различни размери, цветове и аромати. Сушени билки в пликчета. Ароматни масла и пръчки. Джунджурии за ръка и врат. Сребърни пръстени и висулки. Кутийки за подаръци. И измежду всичко това – миди, камъчета, морски звезди и рапани за украса./ - Откъде те намери сестра ми? – Чувам Яна. / - От едно село... Тоест там се запознахме. / - Да, знам, самодивската история. – Намръщвам се, а тя добавя: - Не ти се подигравам, спокойно. Тя наистина прилича. И дрехите й са такива. Е, ти знаеш. Хубаво е, че най-накрая те е намерила. И аз исках да се запозная с теб. / - Тя ти е говорила за мен? / - Да. И те търсеше откакто се върна. Но все не те засичаше край вас, а не искаше да позвъни на вратата, нито по телефона. Беше й кофти от станалото и се чувстваше отговорна. / - Било й е кофти... – повтарям тихо. / - Ами да. Тя всичко ми разказа. Много е хубаво, че сте се срещнали. Ние с нея сме сестри, но аз нямам толкова развита интуиция като вас двете. А щом си помислила, че тя ти говори наум, значи си я усетила. Тя не познава друг, с когото да се разбират така./ Започвам да се чувствам специална както никога. Освен това тези обяснения от Яна едва ли щях да ги получа от Ирис, или поне ще трябваше да са под формата на т.нар. телепатия между нас. Което пък ми показва и друго – разбирам се с Яна.
Ходя при тях в магазинчето всяка събота и неделя и всяко свободно време, което намеря. Помагам им в каквото трябва. Най-вече правя гривни с мъниста с Яна или опаковаме билки с Ирис отзад. Времето, прекарано с всяка от тях ми е ценно. С Ирис е на ниво интуиция, с Яна се отпускам повече да говоря.
Етикети: писаници
Ирис (последна нощ)
- Ирис, аз всяко лято идвам тук, как не съм те срещнала досега? / - Не си ме търсила.
Моето лято – пораснах с години, но не истински и без да губя детското.
Татко пристига на 10 септември по обяд. Остават ми 2 дни на село, защото на 12ти рано сутринта ще потегляме. Ходя с топка в стомаха, докато му помагам да поправя неща по къщата – една ограда се беше счупила, и боядисва таваните в стаите. Искам веднага да изтичам при Ирис, но няма как. Вечерта обаче изчезвам. Успокоявам се, когато вдъхвам аромата на дома й и котката ляга на краката ми. Плаче ми се, но не искам нищо да й казвам. Остана един въпрос да я питам:
- Имаш много странни обувки... като за гората – дори не успявам да го задам. / - Харесват ли ти? – тя се усмихва. / - Не знам, странни са. Откъде ги имаш? / - направени са специално за мен. / Това не отговаряше на въпроса ми, но не ми се задълбава. Не спирам да мисля, че утре е последната ми нощ. / - Кажи ми нещо хубаво – моля я. / Тя отваря един шкаф и вади нещо, опакована в сива хартия. / - Това е за теб – подава ми го.
Отварям го и се оказва правена от нея жълта свещ с два фитила. Прегръщам Ирис и дълго не я пускам. Косата й ме гъделичка, но и ухае на нещо топло и приятно и това почти ме докарва до сълзи. Седим до късно и я карам да ми говори още за себе си. Имала сестра, която не била тук. Радвала се, че ме имало, защото почнало да й става самотно в гората. Разтапям се като чувам това и се чувствам значима. Досега не ми беше говорила така. За първи път сме толкова близки.
Когато се прибирам към 5 сутринта, ме боли глава, а още с лягането заплаквам; заспивам безутешно. През деня татко си намира друга работа – с баба берат всякакви плодове и зеленчуци, товарят колата с кашони за вкъщи. И аз им помагам, а ми е толкова изморено. Прибирам и своя багаж и вечерта поемам бавно към гората. Исках да усетя всяка крачка до къщата на Ирис, да запаметя всичко такова, каквото е – дърветата, облаците, залязващото слънце, камъните, въздухът. Не отивам веднага в къщата. Като ритуал посещавам първо езерото, където я гледах да се къпе; после всички пътечки, по които е тичала и ме е водила; онова място, където беше запалила огън през нощта. Отнема ми няколко часа и, когато съм хванала вече пътя за къщата, е съвсем късно. Припомням си пак всички разговори, погледи, мълчания, пиене на чай, ‘уроци’ и сълзите ми вече капят. (Какво ти училище!) Не успявам да ги спра дори, когато съм през вратата на къщата. Влизам, а вътре е тъмно. Дори не съм забелязала, че няма свещи на прозореца. Паля една. Може да е излязла някъде, но ще я почакам. Не... може да спи. Отивам на пръсти до другата стая и отварям безшумно. Леглата са застлани и празни. Значи е навън... или в онази стая, в която никога не съм влизала. Мисля, че там дърви всички билки и е нещо като склад. Подсмърчайки влизам в стаята и осветявайки я, виждам голям шкаф и легло, на което спи Ирис. Не са били билки... Оставям свещта на един стол и се вмъквам при Ирис. Протягам студени ръце да я прегърна, напипвам нещо топло и в този момент тя се сепва и подскача. Гледа ме изумена и несъбудена, а завивките са открили голите й рамена. Не знаех, че спи без пижама.
- Какво правиш тук?! – дрезгаво пита. / - Искам при теб. / - Не може, прибирай се! / - Не. Това е последната ми нощ и искам да спя при теб. / - Не може – сега не звучи толкова категорично. Разтърква очи. / - Стига де. Моля те – отново сълзи, които не мога да контролирам. Става й тъжно да ме гледа. / - Лягай – и аз лягам. Завива ме през глава. – Стой така за малко. – Измъква се от леглото. След малко пак ляга и ме отвива да дишам. – Така. / - Облече ли се? – Кимва. – Извинявай./ Прегръщам я с две ръце и плача по-силно. Нищо не може да ме успокои, иде ми да крещя. / - Не искам да си ходяяяя... Не искам да те няма... – хлипам в гърдите й. Тя ми гали косата и целува по челото. Това още повече ме наранява, защото вече и то ще ми липсва. Пак ме заболява главата, наблъскана с негативни мисли – утре по това време, дори след няколко часа, ще съм далече от Ирис. Вече дъх не мога да си поема. Тя ме отдалечава от себе си и ми бърше сълзите с ръкавите си. Сещам се какво й нося. Бъркам в джинсите си и й подавам един лист. Не е подарък. / - Това е адресът ми. И телефонния номер. Нали ще ми пишеш? Защото – задавам се от слюнка и сълзи – мислих и само за това се сетих как може да поддържаме връзка. Аз ще ти пращам писма до поискване в пощата, ти на моя адрес. Какво мислиш? / - Трябва да ти кажа нещо. / - Добре. / - Ще те разочаровам обаче. Може и да ме намразиш. / - Не, никога! / - Заблудих те. / - Как? / - Не съм това, за което ме мислиш. Нито самодива. Нито вещица. / - Как! / - Сложно е да ти обясня сега, защото изглеждам като такава, но истината е, че съм обикновен човек. / - Не! / - Съжалявам, детенце. Не съм те лъгала нарочно. / -Не! А магиите! / - Никакви магии няма. Само интуиция. / - Но ти ме беше омагьосала! Караше ме да спя. / - Просто билки. И развитото ти въображение. / - Ти ми говореше наум. / - Не съм. Ти си въобразяваш. И имам силна интуиция. / - Не е възможно! Ти не каза по-рано! Щеше да кажеш, ако не беше самодива. / - Тях ги има само в приказките. / - Сега лъжеш. Искаш да се отървеш от мен. / - Истината е. / - И защо си ме лъгала? / - Не съм. Ти толкова вярваше, че тогава не можех да ти кажа истината. / - И мислиш, че сега след всички нощи и разговори, е по-подходящ момент?! / - Чакай, има и друго. / - Не! Въобще не искам да знам – изкрещявам, ставам от леглото и тичам да изляза от къщата. Бягам в тъмното и чувам Ирис да ме вика. Няма да се върна. Стигам задъхана до селото. Едва сега усещам, че треперя от студ и вълнение и цялото ми лице е мокро и измръзнало. Промъквам се тихо до моята стая като не дишам, за да не ме издаде учестеното ми дишане. Лягам с дрехите. Попивам сълзите във възглавницата, а те така и не спират. Думите на Ирис звучат в главата ми и болят, болят. Нищо досега не ме беше наранявало толкова много. Заспивам без сили.
Баба ме буди сутринта, едва отварям очи. Последно къса цветя и ги увива в мокра кърпа, докато аз закусвам с кисело мляко и мекици. Татко пита какво ми има. Спи ми се, казвам и приключвам разговора. Лятото ми е приключило. Следва някакво глупаво училище, което вече не ми е интерсно. Нищо не ми се прави. С никого не ми се вижда. Отчаяла съм се. Вече нищо хубаво не може да ми се случи, защото винаги ще го свързвам с Ирис, която пък се оказа лъжа. Такива мисли ме измъчват, докато се опитвам да заспя в колата.
Етикети: писаници
Ирис (отговори)
(купих си рамки за очилата от оптика 'Ирис'!)
'Не знам дали съм по-различна от другите – нали всеки е различен по своему. Не знам какво откриваш в мен, че всеки ден да търпиш верочтно тъпите ми въпроси. Понякога се страхувам, че стремежът ми към теб ще ти доскучнее и ще отпратиш, въпреки че донякъде съм го овладяла – стремежът, и то благодарение на теб. Искам да знам всичко за твоя свят, но ти не ме допускаш дори да питам – знам, че си имаш причини, които не разбирам. Въпросите са ми неясни и може би е защото не съм попадала в най-човешките ситуации – да преживявам нечия смърт, да се влюбя, да ми липсва някого наистина. Понякога мисля, че ме подготвяш за тях, въпреки че са далеч от мен... а може би ти знаеш, че са близо? Усещам те ужасно близка независимо разликите – понякога сякаш и аз знам какво си мислиш, досега не съм ти споменавала. Дали има други двама души, които така добре да се усещат... може би само ако си близнаци. А дали има трети, който да се разбира така с нас. Не бих могла да обясня това на никого – как странно се разбираме; нито за какво си говорим; дори когато се опитам да си спомня, и не знам. Толкова съм потънала в разговора, че го запомням на някакво вътрешно ниво, което не може да възпроизвежда с думи... току-що ми хрумна, че сигурно и самите ми въпроси са на такова ниво, щом като не излизат. Всъщност вече се чудя имах ли въпроси въобще... Просто като те видях за първи път знаех единствено, че имаш отговорите. Наистина ме омагьоса още тогава – дори не се уплаших от теб, не мислех за страха си от тъмното (който май съвсем изчезна). Знаех само, че трябва да вървя след теб... Съмнявам се, че случайно се срещнахме.'
Дадох й го да го прочете и с много молби я накарах да го изкоментира, защото макар и не под формата на въпроси, това си бяха моите търсения, които успях да си изкопча.
- Хайде, давай, едно по едно, хайде.
Чете всяко изречение и говори:
Да, по-различна си, но това, че всеки е различен, не го умаловажава, защото всеки е уникален, разбираш ли... Откривам в теб различността ти, откривам любопитство и прямота; и да, овладяла си го... Рано ти е да откриваш ‘моя свят’, бъди търпелива и към това... Търсенията не трябва да са единствено с подтик отвън и колкото по-рано започнат, толкова по-дълго ще траят – за това няма възраст, но почнат ли веднъж, отърване няма... Не точно, че те подготвям – избий си от главата, че съм ти някакъв ангел-хранител или духовен учител... Да, не си ми споменавала, че вече четеш мисли – а попита ли ме дали наистина мисля същото?... Сигурно има други двама; ако сме само ние, би било толкова тъжно... Бих се радвала, ако има трети, че и повече, но пък от друга страна се губи интимността между двама... Не е необходимо да помниш думите, а идеята и удоволствието от момента... Казах ти да не напираш към въпросите, остави ги сами да дойдат... И да си нямала въпроси, пак ще имаш... Ей, дори аз не знам, че имам отговорите... Преодоляването на страха от тъмното може да важи само тук – а и то няма нищо страшно в тая гора... И аз не мисля, че случайно сме се срещнали.
Бях в екстаз!
В екстаз и без думи, а всяка нейна дума носеше след себе си още други – неизказани, които виждах като опашка на комета. Единственото, което успях да й кажа беше разказ на един нахлул спомен:
- Ирис, когато те видях за първи път, те следих цял ден и те наблюдавах как се къпеш в езерото. Това го знаеш, но не в какъв потрес бях после цяла седмица – ето колко силно ми действаш. / - Знам. Успокой се.
Етикети: писаници
Ирис (още въпроси)
Една нощ прекарахме не в гората, а в самото село. Разходих я по всички места, разказах й всички истории, които са ми се случвали там, дори най-незначителните, а тя ме следваше с лека усмивка и очите й светеха по-силно от луната.
- Преди й бяха изгнили стълбите на църквата – говорех аз – и аз се подхлъзнах някак и се ударих на един пирон – още ми стои малък белег на глезена. Сега е оправена, де, пак бях тук като я реставрираха и постоянно душех боите, с които я рисуваха вътре. Жалко, че не чуваш камбаната й, въпреки че е досадно, когато я бият, а аз спя... – говорех безспир.
Показах й къщата на баба с някаква гордост, че сега и тя знае къде живея, поне през лятото. Заведох я и до долната чешма, където Ирис си изми лицето и въздъхна някак особено.
- А това беше къщата на моите баба и дядо – посочи вдясно от чешмата една хубава измазана къща на 2 етажа с външно стълбище./ - Не е ли тази от гората? / - И тя е тяхна, по-стара е, но тук живеехме.
Прегърнах я, защото помислих, че сигурно й е много тъжно, но тя продължи нататък. Подадох й няколко нощни сливи, които бях откъснала от незнаен двор и тя жадно ги изяде.
На другия ден първата ми работа беше да отида до къщата й в селото и да я разгледам на светло. Голяма външна чешма, чист плочник, градина със зеленчуци и цветя, лоза, правеща сянка над малкия пясъчник и бръшлян, разпрострял се по стената на стълбището; котка се протяга до оградата – общо взето, нищо особено... но как ли е изглеждало, когато Ирис е била там с баба си и дядо си знахари! Запалили са вечерен огън и са насядали край масата след като цял ден са били в гората и тримата и сега ще ядат бобена чорба върху трикраките си столчета и край тях – по всички стени, само билки и аромат. Когато вечерта разказах на Ирис това си видение, тя само рече ‘Трикраките столчета са вече в музеите, но горе-долу това беше’. Но аз тържествувах като след победа, докато не ме осени и веднага изчезна следният въпрос ‘самодивите били ли са деца... те раждат ли се?’ Исках да ми разказва още за детството си. Легнахме в тъмнината на стаята и топлината на завивките и в меката тишина Ирис се начерта пред мен като малко момиче с черна рошава коса, което върви подир знахарите и научава всичко от тях; като диваче, което (още оттогава) се къпе голо в езерото и тича между дърветата, поздравявайки ги едно по едно... Заспах като по време на приказка с мисълта, че сякаш много отдавна ми е разказвала това.
Още въпроси:
* Аз мога ли? – Знаеш, че можеш. Бъди по-уверена.
* Как се случва нощта? – като свърши деня. (Мръщя се.) О, ти искаш по-поетично някак да ти отговарям... как се случва, ами като завържеш очите на всички с черна лента, дори и твоите. Но тогава, дори през нея ще видиш звездите, само ти ще ги видиш.
* Ти как живееш съвсем сама? – нали ме виждаш как живея. (Имам предвид не ли самотна?) Не съм. И нищо не ми липсва.
* А защо след като знаеше, че те следя, не направи нищо толкова време? – Не мога ти отговоря сега, лично е.
Нищо, пак щях да питам по-късно.
У Ирис имаше някаква сдържаност – не казваше като мен нещо спонтанно, все едно премисляше всичко. И аз исках да стана замислена като нея и в моментите сама се опитвах да си придам замислен вид, но пък от толкова опити, не мислех за абсолютно нищо, така че реших да се съсредоточа върху наистина измислянето на въпросите, които ме тревожеха без все още да ги има. Прекаленото замисляне явно също не ставаше. Затова отивах сама на езерото и дълго гледах как слънцето си играе с водите му. Ирис се появи изведнъж – хареса ми тази почти неочаквана поява. Тя правеше срещите ни не толкова уговорени и винаги сигурни.
- Не мога да намеря въпросите – казах й. - Не трябва ли да се породят от някаква ситуация? / - Някои и така се раждат. Ако прекалено много ги търсиш, винаги ще ти убягват. / - Но аз сякаш ги знаех! И точно, когато трябваше да те питам, изчезнаха... Ирис, какво ще стане като свърши лятото? / - Остави това. Тоте разсейва. / - А ако не успея да те питам преди да си тръгна? / - Защо не пробваш да го напишеш, докато си сама? Така ще сложиш мислите си в ред. Нали пишеш и приказки, пробвай и за себе си да пишеш.
Чудесна идея, как не се бях сещала. И написах нещо – на места наивно или много откровено, на места звучеше като писмо до Ирис.
Етикети: писаници
Ирис (въпросчета)
(за пламъчко за сънищата)
Бродим из гората, но всъщност тя знае къде ме води. Толкова далече не съм стигала - накрая сме на една широка скала, надвесенанад боровете. Лягаме по корем върху й, повърхността е гореща и камъчета ми обиват по ребрата, но гледката е чудна - цялото червенеещо се от покриви село, съседното също, и гората, отстъпваща към планината с яркозелените си дървета. Дишам жаркия въздух и не бързам да стана, за да се скрия на сянка. Навсякъде, където ме водеше, Ирис не ми казваше почти нищо и сякаш насън чувах думи в главата си 'Ето, гледай-радвай-се-виж-красотата-усети-я-помириши- я-чуй-я-докосни-я...' Тя беше богинята на тази гора, на тази планина. И аз възприемах негласните й 'уроци' на огромни глътки.
Големите разговори не се състояха винаги в къщата й, а понякога си правехме следобеден пикник на някое прохладно място. Никой не каза, че няма да е лесно. Никога не разбирам кое е това, което ни свързва; нити пък как. Не разбирам и известната дистанция, която Ирис приявява - дали си е такава, или аз го предизвиквам. Съвсем по детски й казвах всичко, което ме тревожи, но тя или мълчеше или обръщаше разговора.
Тя беше магическо същество, в това нямаше спор, и отдавна се бях отказала да си обясня какво точно.
Имаше един момемнт, в който си плаках от блажена радост само като представих всичко преживяно с нея досега.
Тя почти не ме питаше за нищо, може би защото виждаше, че аз сама се впускам да й разказвам за себе си. Говорех й за сънищата си, които забелязах, че помня повече след срещата с нея. Тя не че ги тълкуваше, а само предлагаше варианти кое може да е причинило някой елемент в даден сън. Веднъж ми се присъни въпрос, който после й зададох 'Колко отворени са очите ти?, а тя ми отгооври 'Детенце, очите гледат, но трябва да ги накараш да виждат, после - да усещат, след това - да докосват, а накрая - да говорят. Ти знаеш колко са ми отворени очите. Не знаеш само твоите колко са.' Почувствах как се разширявам от този отговор и измислих нова стратегия занапред - записвах си поодбни странни, а между тях и обикновени, въпроси и после й ги задавах. На нея май й харесваха и ми отговаряше. Получи се следното:
* Откъде си дошла? - Тук съм родена сред зеленото. Нали знаеш, че вятърът ме е довял и пак той ще си ме вземе. (тази Ирис е ненаписана приказка)
* Къде е пътеката към отвъдното? - Толкова ли ти е интересно? Казали са ми да пазя тайна. Не мога да ти кажа. (кои са 'те'?)
* Какво сънуваш? - Сънувам призраци, но не страшни, просто присъствие, което свети сякаш и те направлява. Също така и гората посред нощ или осветена от най-яркото слънце и единствената сянка по земята е от една огромна червена птица. Повечето ми сънища са със символи или са напълно неописуеми. Като малка излизах навън спяща и се разхождах. (обичам като говори за себе си - виждам я едновременно като наблюдател и все едно съм на нейно място)
* Ти от добрите ли си? - Аз съм сама. Няма лоши. Няма добри.
* Аз ще се науча ли? - На всичко можеш да се научиш.
* А ти ще ме научиш ли? - Този въпрос ми е някак личен. Това 'учене', както го наричаш, не е едностранен процес - и това не значи само, че зависи единствено от теб дали ще възприемеш това, което ти казвам. Значи и че аз ще ти покажа толкова, колкото ти ме предизвикаш. (след този отговор онемях. усетих ни още по-свързани от преди; усетих, че тя мисли за мен, както и аз за нея, когато не сме заедно; усетих още куп неща, които бързо преминаха през съзнанието ми, аз само ги осъзнах и те пак бързо изчезнаха заедно с обясненията какво бяха; усетих сила в себе си, че не съм просто някакво човече случайно, а че - както тя каза - от мен зависи нещо, и това нещо беше не само отговорите, а и целият ми живот - за първи път го осъзнавах.)
* Какво сънува снощи? - медената питка сънувах. как се търкаля, търкаля, но накрая станала твърда от камъчетата по пътя и никой вече не я искал. (звучи като апокалипсис.)
Тази малка игра с въпросите не че беше нещо по-различно от обикновеното ми задаване на въпроси, но забелязах как нетърпението ми лека-полека си отива, отстъпвайки място на една чужда ми досега отвореност да възприемам света, Ирис и себе си поотделно и слели се в едно - аз в света, аз в Ирис, Ирис в мен, света в Ирис, Ирис в света, света в мен - една същинска, при това съвсем нова Света Троица, и то умножена по две! Лежахме по гръб върху одеяло от зелен мъх, гледайки нагоре как лъчите опитват да си пробият път през разперените листа на дъба, миришеше на стъпкана трева и на разпуснатите коси на Ирис; вече не изпитвах болезнената необходимост да я гледам в очите във всеки един момент, и спокойно разговаряхме за новооткритата ми Троица:
- Нали е по-добре, когато не те мъчи нетърпение - казва тя. / - Уголемих се поне 2 пъти през последната седмица - аз. - Вече не чувам само думите ти, а и гласа ти с всяка извивка и трептене. И в същото време всичкитеми сетива са отворени и възприемам с всяко едно от тях. - Всичко й казвам, нужда ми е някаква да й казвам именно на нея. Преодолях, че вече не е толкова недостижима; мисля, че и тя преодоля нещо в себе си и сега е много по-отворена към мен.х
Етикети: писаници
Ирис (в къщата)
Събуждам се в моето легло. Навън е светло. Какво е станало? Къде е Ирис? Когато ставам, виждам, че съм с дрехите от снощи. Долу баба прави закуска. Не помня никакви отговори на никакви въпроси, значи Ирис ме е измамила. Ужасно й се сърдя. Направо се подигра с мен! Сега не знам какво да правя - да отида да й кажа колко съм й гневна или да не я посетя никога вече... Решавам второто. цял ден си седя в стаята и блея през прозореца, докато лоши мисли изпълват главата ми. В един момент просто заплаквам - от разочарованието, напрежението и всичко случило се. Така афектирана и с усещането, че съм изгубила онова порастване, което усетих предната нощ, решавам, че ще отида при Ирис. Няма я в къщата и точно да посегна да отворя вратата, за да вляза непоканена, тя изниква зад гърба ми и сама отваря, пускайки ме да вляза.
- Какво стана? - питам обидено. / - Сложила съм повече билки. Чаят всъщност те приспа. Такава доза е за възрастен. Забравих, че си малка.
Значи и вещиците грешат - мисля тържествуващо и някак учудено.
- Да, и аз греша - Ирис е прочела мислите ми. / - А как се озовах вкъщи? / - Аз те занесох. / - На ръце? / - Все някак. / - Извинявай. Бях ти се разсърдила.
Отново си възвръщам 'силите' на порастването и пак пием чай от котлето, този път с по-малко билки за мен. Чувствам се като онази нощ в гората, но без да ми се спи. Чувствам се наистина голяма, равна на Ирис във всичко. Мился, че движенията ми биха били други, ако сега се размърдам. тази нощ научавам много неща - че срещата ни е случайна, но изборът да я следя - мой; научавам се на спокойствие и някакво смирение, гледайки я в очите; научавам да се съобразявам, да изчаквам, да имам много търпение, да изслушвам, да влагам от себе си; научавам, че тези неща ще ми трябват за в бъдеще.
- Научи ме на нещо, което ще ми е нужно сега. / - Научи ме на нещо, което ми е нужно сега. / - Нужно ти е да формулираш въпросите си, но това ще научиш с времето. / - Не можеш ли да ги отгатваш и да им отговаряш по телепатия? / - Не мога. Ще се научиш. Трябва да можеш и да гоовриш. / - А на магии ще ме научиш ли? / - В никакъв случай. Те не ти трябват.
Чаят ме пуска постепенно.
- А ще ме прегърнеш ли? - правя мили очи. / - Не. Сега си тръгвай.
Вървя като попарена към селото. Не знам дали заради това, което поседно казах, или защото Ирис така първосигнално ми отказа. Близостта е странно нещо. Понякога сякаш с Ирис сме едно цяло, а после ме отпраща. Трябва някой път да я заговоря за съвсем друго нещо, стига с моите въпроси. Това се превръща я някакъв ритуал, който задължително да се изпълни. Вечер-чай-говорене-тръгвай си. Губи ми се Ирис, на която с желание следях стъпките в гората. Онова време, когато беше недостижима. Не вярвам, че е било само преди дни.
Следващата седмица не отивам изобщо при нея. пиша приказки за самодиви, за езерни феи; лягам си уж рано, а се измъквам, за да ходя в гората нощем, но не при Ирис, а просто в гората, където от боровете се възнася дъх на шишарки, а старите дъбове шумят страшно с листата. Лежа под луната и бълнувам мои заклинания и молитви.
Една такава нощ Ирис ме открива на езерото. Знае всичко. Няма какво да й обяснявам. Сяда при мен и мълчим. така часове - а през това време е станало ужасно студено и аз треперя. Ставам да си тръгвам.
- Стжалявам - казвам й. / - Опознавайки се, хората губят от обаянието си. Неизбежно е. / - Не е това. / - Ами? / - Не мога да го кажа с думи. Ще прозвучат неестествено. / - Опитай. / - Вече никога няма да усетя онова, което усещах, докато се криех от теб и те следях. Загубих това чувство завинаги. Вместо това ти ме учиш на неща, които са хубави, но не съм готова за тях. Аз още нищо не съм преживяла, а тези уроци ме карат да претръпвам. И когато ми се случи нещо, аз ще го преживея мъдро, защото съм имунизирана към търсенето как да се справя с него. И тези думи сега не са мои, преди 4 дни нямаше да ги кажа. И не това исках, а да си говорим с теб - не да ми внушаваш неща. Сега ще съм по-развита и от тези 10 години по-големи от мен. Сега ще съм тъжна, защото с никого не мога да си говоря - освен с теб, но ти не ми позволяваш и това.
Ирис мълчи. Доколко знае за нещата, за които й говоря?
- Не мога да върна нищо назад - казва тихо. / - Тогава просто бъди с мен. Това можеш ли? / - Не трябва да се привързваш. / - Не може да не трябва! Както и да е, вече е факт. Привързах се от самото начало. Искам да си говорим! Ако ти не искаш, това вече е друго нещо. / - Ще се привържеш още повече и тогава разялата ще е по-трудна. / - Но поне ще съм имала нещо истинско. В този смисъл имам нужда от теб. Можеш или не можеш? / Тя се изправя, гледа ме дълго в очите, докато вече съвсем не издържам. / - Лошо подходих към теб - казва ми. - Каквото и да си говорим, ти си дете. Не трябваше толкова рязко да действам. Ще опитам иначе.
.............................................................................................
Вървим мълчаливо към къщата й. на мен ужасно ми се спи и си влача краката. Въвежд ме в стая с 2 ъглови легла.
- Нали не трябва да спя тук, за да не узнае баба. / - Сега може. / Завива ме с меки одеяла. / - Ще спиш ли при мен? / - На другото легло съм. - Гаси свещта. / - Защо просто не ми каза да се прибера? / - Защото си дете.
Протягам ръка да хвана нейната възглавницата. В стаята мирише на топло и дървено и бързо се унасям.
Будя се сутринта, но оставам да лежа със затворени очи. Знам, че е станала, може би дори излязла в двора или в гората. Затова само се усмихвам на мисълта, че я има и че спя за първи път в такава горска къща. Надигам се и виждам на съседното легло Ирис и черната й коса, разпиляна по белите завивки. Това не е истина! Изпищявам от радост и й се нахвърлям да я прегърна. Сънена е и ми се струва, че се сбъдват някакви мои неясни мечти. Едва ме отлепва от себе си и словоизлиянията ми колко е прекрасна... Карам я да остане в леглото, докато този път аз направя чай. Не вярвам, но тя се съгласява.
Много съм се разнежила... или разлигавила, но усещам, че тя го приема добре. Искам да я прегръщам още, но се възпирам.
Докато закусваме с диви плодове, й разказвам за приказките си и фантазиите как нейната къща е като от приказка. Изглежда тя не е подозирала за това. Обсъждаме някои герои и вече знам как да завърша последната.
Отново очаквам от нея чудеса, но повече гледам да се радвам на моментите ни заедно.
Баба й и дядо й били знахари - тази дума използва. Те я научили всичко за билките - кога да се берат, как да се сушат и съхраняват, коя за какво е, как да ги смесва, да ги вари или да ги попарва, по колко да слага, колко често да се пият - всичко! Отпуска се да говори за себе си и аз боготворя тези моменти и слушам възхитена.
...........................................................................
Етикети: писаници
Ирис (продължение)
(обожавам 'пряката реч', но нещо реших да е на един ред, ще се види по-надолу)
Повежда ме за ръка през гората, не гледам къде вървим. Усещам само топлата й длан и дългите пръсти. Дъхът ми си личи в студения въздух. Не мога да разгранича обзелото ме спокойствие от настанилата се топка ниско в стомаха ми. Още не беше съвсем светло, а и имаше сутрешна мъгла. Въобразявах си, че е парата от котлето, което не видях като се събудих. Говори ми се, но сякаш съм забравила как. Отдавам се на възприятията си – ушите и носът ми мръзнат, още не съм излязла от вцепенението на съня, а Ирис с бързи крачки ме влачи вероятно към къщата си. Не знам колко далече сме, не знам и дали преди съм идвала в тази част на гората. Изведнъж се оказваме пред познатия двор с живия плет. Последните крачки до входната врата ми костват огромни усилия, все едно съм натежала и едва се движа, дори очите ми тежат. Влизаме вътре и веднага в полусъзнание сядам на някакъв стол, без дори срамежливо да чакам тя да ме покани.
- Махни магията – казвам измъчено.
Не я виждам какво прави, докато не усещам под носа си топла ароматна пара, взима ръката ми и я поставя на чашата с чай.
- Пий.
Пия. Каквото каже тя, ще го направя.
- Няма вече магия.
Вярвам й. И наистина започвам да се чувствам по-добре. Просветва ми пред очите и жадно пия чая. Ирис прави нещо из стаята, пак ме е обзел срам и само скришом я поглеждам, но съм убедена, че тя и това усеща. Винаги съм искала да й кажа толкова много неща, да я питам, тя да ми отговаря, а сега не се сещам за нито едно... може пък тя вече да знае какво искам да й кажа, и ще ми отговори, докато сънувам. А и да ми хрумне въпрос, ми се струва толкова нелеп, че ми иде да се ударя през устата.
Сяда на стол срещу мен, кръстосва по-скоро онези черни ботуши, отколкото краката си. Приключила съм с чая, но още държа чашата пред лицето си, за да се скрия. Сега какво? Очаквам тя да заговори първа, аз си казах небивалиците вече. Очите й имат собствен живот – черни дупки, пълни с живот, с взиране, с думи дори, могат ей сега сами да затанцуват пред мен.
- Аз съм тук само за лятото! - почти проплаквам и това е кулминацията в търсенето ми на близост с тази изумителна жена. И знам, че тя разбира това без още дори да съм разбрала какво съм казала. Иде ми да се тръшкам и да проклинам, че ще я загубя толкова скоро след като съм я открила. Какво ще стане като си тръгна оттук и почна училище? Трябва да я виждам, да говоря с нея. За нищо конкретно не сме говорили още, но не мога без нея. А Ирис мълчи сякаш не ме е чула. Поглеждам я безнадеждно, а тя се усмихва:
- До края му има още два месеца.
Да! Добре. Това е целта ми. Тези два месеца да ги изживея максимално с нея. После ще мисля за после. Връщам й чашата за чай, а котката й тъкмо е замъркала и се гали в краката ми. И все пак оаквам Ирис да ми обещае, че ще е така и че ще е хубаво, стига е мълчала. А мисълта за тези два месеца ме е направила смела и усещам как всеки момент ще я питам всички фундаментални въпроси, които ме мъчат. Тя сякаш ме усеща по очите и ми отнема тази възможност:
- Отиди си у вас.
Все едно ме е ударила. Тъкмо да запротестирам и:
- Ела довечера.
- Защо не сега?
- Баба ти ще се чуди къде си. Хайде.
Вървя замаяна по пътя към селото. Ирис знае дори, че не съм казала на баба за всекидневните си занимания в гората. Купувам един хляб и се прибирам точно, когато баба се кани да излезе за същото. Така замазвам всички подозрения. До ранния следобяд място не мога да си намеря от вълнение, но когато виждам как баба е заспала, внимателно лягам при нея най-накрая да почина и аз. Дори не съм усетила кога тя е станала и ме е оставила да спя и ме събуждат звънците на овцете, които се прибират от паша. Значи се стъмва! Набързо вечерям и после баба ме изгубва от поглед, защото вече тичам да отида при Ирис.
Свещта на прозореца е там. Ханът е отворен единствено за мен. Почуквам.
Тя приготвя чай и добавя прясно мляко в чашите.
- Ти защо ме следеше? - изненадва ме първа.
- За да те опозная. / - И какво разбра за мен? / - Всичко, което си ми позволила да разбера. / - И си сигурна,ч е всичко си разбрала? / - Е... не. Но ти ще ми обясниш, нали? / - Ще си помисля. / - Добре, истината е, че нищо не знам за теб. Виждах само какво правиш навън, но никога в къщата. Нито знам какво мислиш... - почувствах се по-голяма. сякаш не само можех да питам Ирис неща, но и да ги обсъждаме. Мисля, че тя направи нещо с мен, за да й е по-лесно да говорим, а иначе би ни пречела моята наивност... а не е ли наивно да мисля така? Може би просто въпросите и мислит еми получават някаква форма. - Какво направи с мен? / - Омагьосах те, казах ти. / - Но как? / - Тайна е. / - Нека е тайна. така ми е по-добре - омагьосана. А докога ще ме държи? / - Докогато аз реша. / - Докога ще решиш? / - Не съм решила - смеем се, а котката измяуква да получи мляко. Ирис й сипва. / - Добре, прави ме каквото искаш. / - Не аз, ти го искаш. / - Какво искам? / - Питай ме смао неща, които не знаеш. / - Добре, искам отговори. / - Слушам те. / - Ще бъдеш ли с мен винаги? - най-голямото ми притеснение в момента. / - Не можеш да почнеш отзад-напред. / - Но аз не знам реда на въпросите! / - Не го знаеш, но имаш представа. / - Защо трябва да е толкова сложно?! / - Не е сложно. Спокойно. / - Може ли да питам за теб? / - Може. Но не толкова скоро. Още не сме се опознали. / - Както върви, това никога няма да стане - промърморвам си. - Имаш ли представа какво значиш за мен! / - Имам някаква. / - Това не беше въпрос. / - Знам. Но имам представа. А ти имаш ли? - Замислям се. Това, че нямам думи, с които да й обясня, значи ли, че нямам и представа? / - Добре, питам: защо значиш толкова много за мен. Защо имаш отговорите, които искам? / - Прекалено си нетърпелива. / - Отново не ми отговаряш! / - Отново си нетърпелива. Ако си все такава, каквото и д ати говоря, ти ще се стараеш да го наизустиш, вместо да го запомниш и да знаеш как да ти помогне. Освен това си и напрегната. Изчакай поне да подейства чаят. / - Какво има в него? / - Специални билки да се отпуснеш. / - нали няма да ходим в гората? / - Няма. Страх ли те е? / - Малко. / - А иначе ме преследваше и посред нощ... / - Ти сам оме омагьосваш. / - Хайде, изпий го.
Пия до дъно, гледайки я в очите.
- И сега чакаме да подейства ли?
- Той вече действа.
................................................... * * * * * * * * * ....................................................
Етикети: писаници
Ирис (начало)
Ирис е вещица-самодива. И само аз го разбрах. Крие се зад дългите си широки поли, косата искри в черно. Виждала съм очите й да светят в тъмното като на котката й.
Наблюдавам я тайно. Лицето й почти не се вижда зад искрящите в черно коси, но знам, че е много бледо, чак бяло. И контрастира с червеното червило по устните й, което е толкова тъмно червено, че чак
лилавее. На врата й виси нещо, но не успявам да го видя, защото не смея да се доближа толкова много. По цял ден събира билки в планината и тогава я следя много отдалеч, крия се зад дърветата навътре в гората. Суши цветчетата на скованата до живия плет маса. Чудех се дали знае, че съм наоколо. Каква самодива би била, ако не знаеше... но реших да й оставям следи за присъствието си. Веднъж, когато замина на поредната си разходка, й нацепих дърва – не знам как крехко създание като мен се справи, друг път изметох в двора. По детски намирах тази помощ за много полезна, въпреки че я виждах как тя размята секирата все едно беше клонче и наоколо хвърчаха трески. Освен това наистина исках да ме забележи. Знаех, че нямаше приятели в селото и за цяло лято скрити наблюдения, не видях нито един гост. А тя нито веднъж не показа, че ме е забелязала или усетила, не се озърташе, не гледаше назад, не реагираше и като се върнеше у дома и завареше някаква промяна. Разочаровах се. Възлагах големи надежди да ме открие, да ме потърси – оставях й цветя пред вратата преди да се събуди, пълнех торбичка с диви ягоди или боровинки, хранех котката й. Но не, тя приемаше всичко сякаш сама го е направила. Започнах да мисля, че нещо й има. Да се съмнявам, че наистина е вещица-самодива. Притеснявах се просто да се изправя пред нея – какво да й кажа, какво да направя, а тя как ще ме приеме.
Нямах представа какво точно прави една самодива, нито вещица, но в ума ми изникнаха точно тези думи, когато я видях за първи път. Вареше чай на двора в едно черно котле, на което се зачудих, защото мислех, че такива котлета има само в приказките. Моята баба, например, нямаше котле... Помирисвах чая, защото имаше вятър, беше от мащерка, но долавях и канела. Останах да я гледам и не знам, ароматът ли ме плени, или външния й вид. Тези разпуснати коси, които вятърът разпиляваше, но това изобщо не й пречеше. А най-странното в нея бяха дългите до колената й черни кожени ботуши с високи подметки. Това изобщо не прилягаше на жена в затънтено село в планината, или по-точно в гората.
Започнах да я следя още тогава. Между дърветата, едва стъпвах по боровите иглички, за да не вдигам шум, дори лазех в тревата. Тя докосваше леко кората на дърветата, вдъхваше от цветята и прибираше билки и листа някъде в пазвата си. По залез отиде до езерото, гледах я навела се в храстите. Но когато тя започна да се съблича, съвсем ме хвана срам. Легнах по корем в
боцкащата трева и стиснах очи и запуших уши от ужас, осъзнавайки какво точно правя. Но тогава чух плясъците в езерото и се задигнах леко. Ирис сякаш танцуваше във водата. Започнах да пълзя напред, а ушите ми пламтяха. Гледах я как се къпе и плува, как разхвърля вода и мокри косата си. Голите й
рамене, млечно-бялата кожа. И на фона на това пееше! Ставаше все по-мрачно, а аз слушах гласа й и не откъсвах поглед от бялото чудо пред мен. Тогава я помислих за самодива. И понеже не можех да мръдна, се почувствах омагьосана. Затова и усещането, че е вещица. Не станах от тревата, докато тя не се облече и не се отдалечи достатъчно. Едва имах сили да продължа да ходя след това преживяване и изобщо не обръщах внимание на това да се крия. Спрях да я следя по средата на гората и се прибрах.
Върнах се до къщата й чак след седмица. И после не пропуснах нито ден. А една вечер, когато баба ми заспа почти по светло, се измъкнах и затичах в тъмното. Нищо не виждах, но знаех пътя до къщата на Ирис наизуст – първо през голямата селска улица, покрай горните къщи, подминавам единствената лампа до паметника на загиналите войници и после право през поляната, прескачам малкия ручей,
намалям ход, за не се спъна в едрите камъни, съвсем тъмно е, клоните на дърветата не са ми страшни, защото нощта е вълшебна. Мисълта за Ирис ме води напред – препускам, летя, нося се, плувам. Когато наближавам, обръщам на ходене, за да успокоя дъха си. В къщата й свети. Но не от лампа. Светлината трепти. Значи са свещи. И чак тогава виждам отвън на прозореца една свещ, оставена сякаш за самотни пътници, които минават оттам. Седя сред листата и се размечтавам. Приказките оживяват. Къщата й е
страноприемница, хан, където уморени кервани спират за през нощта да починат, да се приспят с кана червено вино; виждах мястото за конете, помирисвах сеното, чувах песните на пътуващите, чувах стъпките й до горния етаж да им приготви стаите. Къщата й е пристанище, където акостират корабите. Къщата й е остров, а тази свещ е фарът; вълните се разбиваха по бялата й кожа. Прибрах се чак по изгрев.
Друга нощ я видях да излиза. Затича из гората и се изплаших. Почувствах се изоставена и измамена. Тръгнах в нейната посока. Открих я много навътре в гората и то само, защото беше запалила малък огън. Вареше нещо в котлето си, но този път нищо не помирисвах. Виждах я да движи устните си, но без звук; после едно монотонно пеене с различна височина. Помислих, че в котлето има кръв и че тя ще пие от нея, а после ще ме издърпа и ще накара и мен да пия. Но нищо такова не стана. Не разбирах какво говори, а и шепнеше. Вееше косата си. Мислех си, че не е на себе си. След това започна да се съблича и аз пак се засрамих. Беше ужасно да шпионирам тази жена, и колкото и да исках да се запознаем, ако го направехме, със сигурност щях да й призная, че съм я гледала, и тя щеше да ме отпрати. Не виждах голотата й, просто знаех, че е гола и нищо повече. Движенията й се превръщаха в танц, шепота й в песен, а аз стоях с отворена уста. Имаше светкавици, но без гръм, нито дъжд, и мислех, че тя ги предизвиква, че ги призовава чрез песните си-заклинания. Не усетих как главата ми клюмва и постепенно се унасям в сън. Песента й става приспивна, завива ме с дрехите си и шепне нещо в ухото ми, докато не заспя дълбоко. Сънищата идват – нови приказки с всички цветове и аромат на билки. Устните ми са сухи, но се появява роса. Вдъхвам и мириса на дрехите й – сънувам аромати. Дрехите са бели – риза и пола – значи е само по странните обувки. Сама съм, но не ме е страх. А Ирис се връща точно, когато се събуждам. Изгрява пред мен преди слънцето. За първи път се гледаме в очите. Тя си взима дрехите, аз потрепервам, но се обръщам на другата страна, докато тя се облича. Мисля, че ми говори по телепатия, но разбирам, че си въобразявам, когато отваря уста:
– Докога ще ме дебнеш? – казва толкова тихо, че да не чуя гласа й.
– Аз... съжалявам.
– Не беше ли по-добре да ми се представиш?
– Не беше лесно.
– Явно още не е, щом трябваше да направя това...
– Какво направи?
– Омагьосах те.
– Ти наистина ли си...
– Каква? Вещица? Самодива?
И очите й бяха черни и гледаха в мен, четяха ме. Нищо не можех да скрия от нея. И си казах всичко, защото и без това тя щеше да го разбере:
– Следя те всеки ден, откакто съм тук. Понякога и през нощта. Знам какво правиш, къде ходиш. Винаги съм с теб, крия се. Видях те и да се къпеш гола, съжалявам. Исках да се запознаем, но ме е страх, не знам от какво. Затова само ти оставях подаръци и вършех неща из двора. Харесва ми просто да те гледам да правиш това... което си правиш. И имаш хубава котка.
– Всичко това ми е ясно. Знаех кога ме следиш.
– Но ти нищо не каза... и не направи.
– Изчаквах. Хайде, ставай. Чаят е готов.
Етикети: писаници
Вдъхновение и Съзнание
първи том: ВдъхновениеВдъхновението, плам, е единственото, което остава да те радва, да е детско, да е чисто. прекалено е моментно. защото отвъд вдъхновението са две неща - изчезването или задълбочаването. Изчезването е като вече не се виждате с някого и вдъхновението се потушава, а задълбочаването вече е истинското убийство на първичността на вдъхновението (философски трактат by dete). опознавате се и това някак убива онази еуфория, която е сравнима само с влюбването, затова ми се случва да казвам, че съм влюбена и защото понякога не искам да ги разгранича и предпочитам да мисля за себе си като за влюбена. не че съм против задълбочаването, но както съм писала не ми се получава както си го представям, а и вече ужасно бягам от него, защото не ми се получава както си го представям и защото винаги нещо се обърква, винаги, и накрая остава само вдъхновението, на което да се радваш. а то като влюбването те кара да си говориш с хората наум, да си представяш и (и тук се усещам как трия изречения, защото се притеснявам кой ще ги прочете и какво ще си помисли) и бла-бла. странични ефекти на вдъхновението са вманиачаването (обсесивност, ако щеш, мартин). има ли нещо друго, на което да се радваш?
ето например сега гледам с вдъхновение закачената снимка на обръснатата и набола глава на Натали портмън и искам да я изям и се чудя кога ли я залепих (и не че искам да я ям,а искамда осъзная цялата липса на косата й като такава, да я усетя не само по пръстите си. понякога когато докосваш много леко с два пръста е по-добре, отколкото с цяла длан - цялото ти внимание и съзнание е в тия два пръста и така е по-концентрирано като усещания). не знам, пращат ми се любовни смси... the smell of you..
и добре, нека не е вдъхновение само от хора, да изляза малко от антропоцентричността, в която все изпадам почти без конкретика при това (ох, думите ми наистиа напомнят трактат)... нека е от снега, от топлото, от музиката, о боже музиката, от която виждаш цели и завършени форми, колкото и да са неоформени понякога - и то изчезва в един момент, в моментът, в който изчезнат за момент, дори и кратък да е - да е прибиране от навън или изчакване на следващата песен... кратко и моментно, но ужасно радващо. ужасно!
втори том: СъзнаниеДа си осъзнат през по-голямата част от времето се оказва, че не всеки владее. не знам и дали е до владеене, не знам и как се получи да мисля за това. наблюдавам хората по улиците - софия е идеална за това - и ги виждам колко безсъзнателно вършат всичко. някак различно е от рутинните действия, поне при мен е различно и се усещам винаги в съзнание и то много ясно. те правят нещо рутинно без мисъл - вървят нанякъде, вървят и не забелязват хората, в които дори ще се блъснат, не обръщат внимание на действията си, докато седят в тролея и всичко това, докато аз ги наблюдавам в пълно съзнание. така съм дори да съм пила и няма общо със заспиването и говоренето на безсмислици и повръщането. дори да залитам аз знам какво правя, къде отивам и защо. дори да забравям нещо, никога не обърквам посоките и гледам да не правя неразбории, да си почистя повръщаното, ако се е стигнало до там. никога не може да ми се случи да заспя някъде без да разбера.. но това са прекалено тривиални неща. и мисля, че успях да обясня цялото нещо на тодор само онази нощ когато той беше много пиян, а аз не, и говорехме за това и той ми каза 'ти си повече осъзната от мен' сякаш ми беше прочел мислите от изминалата седмица, когато мислех само за това. не знам, не знам, не знам
Етикети: затворени очи, писаници
early 90s music
Култови години с култова музика. Когато попът беше истински поп и М. Джаксън беше крал. Когато наистина беше времето на бой-групите, а сега някак не подхождат и са жалки в доизживяването си и опитите за събиране (тейк дат!). Когато певиците-лесбийки бяха култови и си им личеше по чисто early деветдесетарски начин. Когато карирани ризи се носеха поголовно. Когато гледах с изумление и страх да не ме хванат
Justify my love, защото нямаше такива клипове досега (по мои спомени). Когато МТВ беше КУЛТ и пускаше хубава музика, защото тя преобладаваше и се различаваше все пак една от друга. Когато one hit wonder в повечето случаи си заслужаваха и се помнят наистина до днес. Когато рапът беше истински рап и не се омесваше с ар енд би, а беше наистина негърски, gangsta, от гетата, никой не носеше ланци и TLC наистина пееха това. Когато още в трети клас харесвахме Нирвана и имаше едно смешно тълкуване на името им. Когато хората се запознаваха от списания, където са публикували адресите и музиката си и си пишеха хартиени писма. Когато се чудех, но и възхищавах на Скин за гладкообръснатата й черна глава. Когато за мен настъпи времето на Куин, защото е нямало как по-рано, а и доста ги пускаха след смъртта на Фреди. Когато щраках с пръсти на брадясалия Джордж Майкъл. Когато Аеросмит направиха ония яките клипове на
Crazy и
Cryin' с А. Силвърстоун и Лив Тайлър. Когато в България КУЛТ бяха Дони и Момчил и сестра ми имаше снимки с тях и автографи (и те и тя са с карирани ризи, хаха). Когато излезе онази чудна песен на Ник и Кайли със странния текст и
Confide in me само на Кайли, която ми действаше потискащо на 9-годишното съзнание, но нито за миг не помислях да сменя канала. Когато още по така ми действаше
Tom's dinner на Сузан Вега - имаше нещо в гласовете на тия жени точно в тези песни, което ми бъркаше в мозъка. Когато го имаше онзи стил 'grunge' и всички ходеха в едни широки странно-забавни дрехи цветни, с квадрати, карета, или помня ли кво още и разни плетени гривнички, които хора, надявам се, и до днес слушат хубава мзуика. Когато се говореше за Милена и аз й се чудех на тая кво врещи и как така ще има бели кичури по странната си коса (тези мисли са били единственият ми досег с
Ревю и
Нова Генерация примерно - чиито имена дори не бях чувала, или не помня да съм, защото просто сестра ми не слушаше, а аз доста се влияех от нея, въпреки че тогава се карахме за дистанционното - аз като порядъчно дете в нчалното искам картуун нетуърк, тя като порядъчен пубертет в гимназия иска МТВ). Когато вкъщи беше пълно с касетки на Джаксън, Куин... помня една на Енигма, записи на
Jagged little pill na
Alanis,
Twin Peaks OST, който ме ужасяваше,
Roxete,
Ace of Base,
Scorpions (добавя сестра ми), с онази култова
Wind of change и още по-култовата
Another brick in the wall на
Pink Floyd, които възприемах много серизно - бях разбиращо дете.
Етикети: писаници
Няма вече
*Няма ги вече онези жени. Онези, които ти пеят силно през слушалките, за да заспиш и да забравиш. (За мен никога не ги е и имало.)
*Няма ги вече онези моменти на непреодоляна невинност, когато гледаш в очите и чакаш зениците да ти проговорят, което искаш да чуеш. Няма ги откраднатите нощи, през които се изпълваш едносрвеменно и забързано със страх, възбуда, очакване и опити. Няма ги после сутрините-обеди, когато не ти се яде от певъзбуда, неосъществености и почти пазене на тайна. няма ги вече погледите - търсещите, бягащите. Няма го и заминаването в един момент. Няма ги глупостите, които после ти наговарят, защото не си разчел правилно морзовия код в зениците. Няма го и цялото последствие от невъзможността.
*Няма ги свещите и откриването на света. Остана откриването на тирбушона. Няма ги моментите на искрена и съвсем не жалка слабост. Няма ги разговорите.
Мразя да звуча патетик. Предпочитам циничността, ако някои пък предпочитат така да наричат думите ми. А сега от ден на ден и във всеки отделен момент се колебая между 'тъжно', 'влюбено', 'детско-щастливо' и 'спокойно-щастливо'.
..........censured......... (xa)
Етикети: писаници, personal
summertime
От векове лятото винаги идва. И след това си отива. Не му омръзва. И не се съобразява с никой и нищо. Хората го възпяват. Спомнят си моменти от всяко лято. Плачат. Радват се. А то все така си заминава и пак идва. Wish you were here. Дори когато приключи съществуването и на последния човек на Земята, лято пак ще има. Тихо лято. Като след атомна бомба. Къщите ще са празни, вратите ще се блъскат от вятъра, но няма да има кой да ги чува. Компания ще им правят само прозорците, забравени за последно отворени и също мятащи се на пантите си. От един такъв забравен в офис прозорец ще нахлува топъл вятър и ще разпилява документи и листи, които вече на никой няма да служат и никой hняма да се втурне да ги гони. По улиците ще се търкалят топки от вестници, ще се спират в гумите на колите и при смяната на вятъра ще поемат в друга посока. Големите сгради ще се издигат самотни без да бъдат посетени никога вече от никого. Влаковете ще са спрели направо на главните релси, никой няма да ги използва. Магазините ще са все така пълни. За кого ли? Храните ще се развалят, а техниката ще си остане винаги нова. Няма да има кой да играе с конструкторите, да кара колело, да се катери по дърветата. Стадионите ще остаряват. Галериите ще си останат не посетени. Книгите ще прашасат, няма кой да види филмите. За първи път парите ще са ненужни.
С хората ще изчезне и споменът за тях. Доказателства за съществуването им ще има, разбира се. Като цяло. Но има и прекрасни хора, които не са известни на света... и това ги прави още по-прекрасни. И те ще изчезнат, и за тях няма да има никаква следа... никъде. И толкова красота, толкова тайни и идеи ще изчезнат с тях! А за това няма да знае никой, защото и няма да има никой вече. Ние ще унищожим света. Не напълно, но поне ще го опропастим. А ще унищожим себе си. Завинаги. От суета.
Вече няма да се чуват никакви други шумове освен природните. Дъжд. Гръмотевици. Вятър. Плясъкът на морето, разливащо се с радиоактивните си вълни по пясъка. Но никой няма да чуе дори това. Няма да е останало кой. И тежко на най-последния човек, който ще умре. Защото той ще понесе най-огромната самота на света. И вътрешна и външна.
А това, че 2000 години след нашата смърт на планетата ни ще кацнат извънземни и ще намерят как да ни клонират... то е само във филмите и показва колко голямо е желанието ни да не се затрием. Но всъщност все в тази посока караме. И с все по-бясна скорост се движим.
Лятото ще продължи да идва, но няма да топли никой вече. Никой няма да хваща тен и да купува плажно масло. Ще се научим да ценим живота, когато вече ще е много късно. И ще искаме да съберем всяка радиоактивна частичка и няма да можем. Наистина е страшно да гледаш как умира Тя или Той и да знаеш, че това е Краят. Няма кой да ти каже, че животът продължава, защото този път няма да продължи.
И тогава наистина ще е Тихо.
weak as i am, veneto
Етикети: писаници
Бруталната нежност.doc
Връща се, когато се стъмва. Очаквам я. Днес по лицето й има по-малко рани, почти никаква кръв, само долната й устна е сцепена. Белезите от вчера обаче са потъмнели – челюстта лилавее, лепенката от дясната вежда е почти паднала. В очите има недоволство от не изчезналата ярост, затова този път ме подминава и отива право в банята. Къпе се дълго и аз чакам напрегнато дали поне водата ще разсее гнева, дали моето присъствие ще я успокои и днес, дали гледката от получените рани няма да я притесни, щом и ежедневните схватки не са успявали досега. Когато идва при мен, в стаята нахлува топлина и една малка усмивка посред мокрите кичури. Справила се е. Сгушва се в мен. Косата й ухае от бебешкия шампоан, докато я суша бавно, и късите косъмчета се изправят, прилича на настръхнал таралеж, но с меки бодли. Когато се вижда в огледалото отсреща, за първи път се смее тази вечер и ме целува. От шията надолу е ароматът на малини от онзи прекрасен сапун.
Гледам я как се облича. Тялото й е пострадало повече от лицето. Намазвам с крем колената й, вероятно е падала на асфалта и така е ожулила кожата там, превързвам с бинт. Цветът около ребрата също се различава от телесния, а по гърба забелязвам и четири дълги следи от одраскано. После се заемам с ръцете й – изваждам няколко трески от дланите й, кокалчетата й са зачервени до кръв, мажа и тях.
Неми сме. Не знаем и езика на жестовете. Говорим си само с очи. Така се разбираме най-добре. Тишината никога не ни е пречела. Дори напротив – тя знаеше, че където е тихо, там съм и аз, а това значеше далеч от какафонията навън, далеч от дневните й занимания. В тишина се бяхме и запознали. Една нощ в парка, когато беше прекалено студено, за да има някой навън по това време, я видях да седи в тревата. Бършеше кръвта, която не спираше да тече от устата или от носа й. Зъбите й тракаха не знам дали от студ, или от силна болка. Дадох й моята кърпа, защото наоколо й бяха разхвърляни червени салфетки на топка, а очевидно последната – в ръката й, вече подгизваше. Тя я прие и закри лицето си с нея. Все още стоях и наблюдавах, а кърпата бързо потъмняваше. Тогава коленичих до нея и я побутнах да легне на тревата, за да отива кръвта навътре. Тя ме погледна бясно и се изплаших от това почервеняло лице. Но после схвана намерението ми и поклати глава. Знаех, че си е помислила ‘Как не се сетих по-рано’ и се отпусна назад. Дишаше дълбоко през устата и току се извръщаше на една страна, за да плюе. Когато спря да тече, извадих шише вода и друга кърпа, с която да я измия. Арката над веждата беше разцепена и засъхнала кръв стигаше чак до врата й. Беше се отпуснала със затворени очи и само присвиваше устни, когато докоснех някое болезнено място. В един момент ме загледа продължително, а аз усетих, че мигам по-учестено от обикновено и че се бях притеснила. Отвори леко уста сякаш, за да каже нещо и аз инстинктивно се наведох, за да чуя звука, но нищо не излезе и тя пак поклати глава и също замига. Усмихнах се и повдигнах вежди, а тя ми отвърна с един питащ поглед и остана така, докато не се увери, че и аз не мога да говоря.
После пихме кафе в денонощна закусвалня, която учудващо беше пълна и понякога засичах погледи към нас – сигурно се чудеха на това подпухнало лице и неговорещи си хора. Но пък очите стигаха, за да си кажем всичко необходимо, а и се сетих да извадя бележника си от раницата и водехме писмен диалог. Бяхме заедно до сутринта, когато на сервитьорката й беше писнало от нас, защото седяхме само пред празните си чаши кафе и недовършена палачинка. Разделихме се и гледах след нея как изчезва в мръсната уличка между оградите на два блока. Цял ден не ме хващаше сън и следобяд излязох с надеждата да я намеря някъде. Обиколих парка, проверих в закусвалнята, а съвсем не исках да вървя по онази уличка. Там я намерих. Въргаляха се в прах и ситни камъчета, кръв по дрехите (сигурно затова всички бяха в черно, за да не личи изцапаното), размахваха ритници и юмруци, крещяха – усещах вибрациите, когато устите им се отваряха. Само тя беше мълчалива. От веждата й отново течеше кръв. Застанах срещу нея, за да ме види, но погледът й беше друг, не снощния – усмихнат, макар и с усилие. Когато ме разпозна, изблъска човека от себе си, рязко ме хвана за лакътя и ме задърпа далеч от тези побеснели хора. Болеше ме, но скоро ме пусна. От очите й все едно излизаше огън и ме правеше на пепел. Държеше юмруците си стиснати пред тялото, но аз нямаше да я нападам. Бързо се обърна и изтича при другите. Останах да я чакам. Не знаех дали го иска, нито кога ще се върне. Гледах как слънцето залязва, но виждах само подивелия й поглед от преди малко. Тогава хората започнаха да излизат един по един; които не накуцваха, бягаха. Тя вървеше бавно, с наведена глава, и като ме доближи, се облегна на стената. Не се гледахме дълго време. Накрая ме хвана за ръка и се махнахме от това ужасно място.
Тя продължаваше да се връща там през деня. Продължаваше да бъде с мен след поредния бой. Аз продължавах да се грижа за раните й. Разбирах, че има нужда от тези ‘сбирки’. Но знаех, че има нужда и от мен. Промяната ставаше постепенно. В началото се будеше и веднага изчезваше до вечерта. Прибираше се изтощена и промивах раните й, докато спеше. Сега отива там едва следобяд. Освобождава се от вътрешната болка като насити тялото си с физическа. А през нощта я лекувам. Свива се до мен и я галя дълго. Кожата на кокалчетата й е груба от постоянното цепене. С тези ръце нанася жестоки удари на другите, за да ги освободи от тяхната болка или за каквото там са отишли, но с мен тези ръце са нежни. Мен не може да нарани по никакъв начин. По гърба ми с пръсти рисува усмивки; безименният прокарва по устните ми все едно ми слага червило; целува слепоочията ми; между зъбите й кожата ми на корема, все едно сега ще я продупчи, а тя прави леки влажни захапвания. И ръката й изчезва под пижамата ми.
Етикети: писаници
Англия,
я заобичах по комплексни причини; по несъстоятелни също; по неприлични; но като че ли най-вече по неоснователни. Заобичах британския английски (който преди ненавиждах) като нещо култово, на което се кефиш. Не помня кога изведнъж почна да ми харесва, минахме с него през стадия да му се подигравам, да го имитирам. Но мисля, че някъде от езика започна любовната ни игра с Англия – тази жена с много бяла кожа и червена дреха.
И не е кралицата, не е Биг Бен, нито Бъкингамският дворец, и червеният автобус на 2 етажа не е; всичко минава през зачервените лица на рижавите момчета, които се бият с феновете на другия отбор – нищо не знам за тях; минава през мъглата, дъжда, липсата на слънце, за които също нищо не знам. Не знам и за ‘английските джентълмени’, за цилиндъра, бомбето, чадъра/бастунчето и специалното му полюшване при ходене. За малките градчета, пълни с работници в мина и свързването на двата края – съвсем нищо. Минава през London night life, за който пак нищо; през всеки клуб с много музика, с много хубава музика и с много хора (които... за там не знам, но в Бг в такива моменти искам да спя с половината от тях). Заради галериите, заради списанията, заради Уайлд, заради Сохо.
Заради музиката (заради ‘the’ пред имената на групите) – от Pistols през Beatles до Placebo (аз съм до там) – заради зъбите на Брайън (добре де, бил роден в Люксембург), сякаш специално изпилени, за да ми прилича на вампир; заради косата му, независимо от дължината; заради момчешко-момичешкото му тяло, лице и излъчване; заради това, че искам да го чукам, да го рисувам, да го закова на тавана; заради това, че се сбъдна сценарият ми на видеото към Meds; заради още 863 неща, които не мога да обясня.
Етикети: писаници, филми
