Ирис (в града)
Пристигаме привечер и дълго се занимаваме с разтоварване на багажа и подреждане. Следващите 2 дни прекарвам в хипнотизация пред телевизора и опити да чета книги. Опитите не успяват.Училището почва, а на мен не ми се влиза в ритъм. Пиша домашни машинално, но не си уча уроците. Нямам търпение за първата събота и неделя, за да мога да съм сама и да се разхождам по парковете с колелото. Не мога да не мисля за Ирис. Дори да ме е лъгала, искам да ми останат само хубавите спомени за нея; усещането за невероятност и уникалност и че това се случва само на мен; ароматут – на къщата й всеки ден и нейният; въпросите, които ме тревожеха; отговорите, които получих. Защото тя ме промени. Станах по-чувствителна към света, започнах да забелязвам повече неща и определено да пиша по-добре. Пораснах. Но пък сега ми се губи смисълът. Какво като се научих на много неща, като не знам какво да правя сега, като не мога да преживея загубата й? Ставам все по-тъжна и затворена. А Ирис я няма да ми подскаже как да се справя с това, че я няма. Впя по малко, не внимавам в училище. Затъвам ли, затъвам. Всички са убедени, че ме е хванал пубертетът.
--------------------------------------------------
В средата на октомври вече е студено, но аз продължавам със самотните съботни разходки, вече без колело и добре облечена. Изминавам няколко километра до един определен парк заради пържените картофки, които правят около него. Седя на пейка и мятам по някой друг картоф на посъбралите се гълуби. Забила поглед в земята, виждам едни бавно приближаващи се крака, обути в черни ботуши с високи подметки. Проследявам движението им като на забавен кадър. Ирис имаше такива! Вдигам очи и я виждам пред мен. Не вярвам, че е истина. Тя е! И ми се усмихва! Забравям всичко и се втурвам към нея. Тя ме приема с отворени ръце.
- Нали не си те въобразявам? / - Не.
Гледам я дълго. Хиляди пъти съм си я представяла, за да не я забравя, и сега сякаш я виждам за първи път. Не че не е същата, даже напротив, но този месец ми се стори прекалено дълъг. Гласът й е по-топъл отвсякога, макар да изрече само една дума и тя да беше отрицание, но сякаш с това с това ‘не’ изличи дългия месец безнадеждност.
Хванала ме за ръка отново, ме води незнайно къде и съм като в сън. Отново.
- Доста време вървях след теб, докато се спреш някъде. Сега аз те следих. / - Как така? / - Нали ми остави адреса си... намерих те. Не успях да ти го кажа, защото избяга – и аз живея тук. В селото съм само за лятото. / - Значи наистина си човек... / - Да. / - Къде отиваме? / - В моето магазинче.
Магазинчето за хубави неща има ниска врата и всеки рафт е зает с какво ли не. Зад малка желязна маса едно момиче ниже мъниста.
- Това е сестра ми – казва Ирис и момичето става и ми подава ръка. / - Яна, здравей. / Изглежда малко по-голяма от мен. Не откъсвам очи от Ирис, но тя се скрива зад някаква врата зад масата. Притеснено ми е. / - Разгледай – предлага Яна./ Разглеждам. Множество свещи с различни размери, цветове и аромати. Сушени билки в пликчета. Ароматни масла и пръчки. Джунджурии за ръка и врат. Сребърни пръстени и висулки. Кутийки за подаръци. И измежду всичко това – миди, камъчета, морски звезди и рапани за украса./ - Откъде те намери сестра ми? – Чувам Яна. / - От едно село... Тоест там се запознахме. / - Да, знам, самодивската история. – Намръщвам се, а тя добавя: - Не ти се подигравам, спокойно. Тя наистина прилича. И дрехите й са такива. Е, ти знаеш. Хубаво е, че най-накрая те е намерила. И аз исках да се запозная с теб. / - Тя ти е говорила за мен? / - Да. И те търсеше откакто се върна. Но все не те засичаше край вас, а не искаше да позвъни на вратата, нито по телефона. Беше й кофти от станалото и се чувстваше отговорна. / - Било й е кофти... – повтарям тихо. / - Ами да. Тя всичко ми разказа. Много е хубаво, че сте се срещнали. Ние с нея сме сестри, но аз нямам толкова развита интуиция като вас двете. А щом си помислила, че тя ти говори наум, значи си я усетила. Тя не познава друг, с когото да се разбират така./ Започвам да се чувствам специална както никога. Освен това тези обяснения от Яна едва ли щях да ги получа от Ирис, или поне ще трябваше да са под формата на т.нар. телепатия между нас. Което пък ми показва и друго – разбирам се с Яна.
Ходя при тях в магазинчето всяка събота и неделя и всяко свободно време, което намеря. Помагам им в каквото трябва. Най-вече правя гривни с мъниста с Яна или опаковаме билки с Ирис отзад. Времето, прекарано с всяка от тях ми е ценно. С Ирис е на ниво интуиция, с Яна се отпускам повече да говоря.
Етикети: писаници
posted by dete @ 5:29 сл.об.
Comments: 0
