Ирис (въпросчета)
(за пламъчко за сънищата)Бродим из гората, но всъщност тя знае къде ме води. Толкова далече не съм стигала - накрая сме на една широка скала, надвесенанад боровете. Лягаме по корем върху й, повърхността е гореща и камъчета ми обиват по ребрата, но гледката е чудна - цялото червенеещо се от покриви село, съседното също, и гората, отстъпваща към планината с яркозелените си дървета. Дишам жаркия въздух и не бързам да стана, за да се скрия на сянка. Навсякъде, където ме водеше, Ирис не ми казваше почти нищо и сякаш насън чувах думи в главата си 'Ето, гледай-радвай-се-виж-красотата-усети-я-помириши- я-чуй-я-докосни-я...' Тя беше богинята на тази гора, на тази планина. И аз възприемах негласните й 'уроци' на огромни глътки.
Големите разговори не се състояха винаги в къщата й, а понякога си правехме следобеден пикник на някое прохладно място. Никой не каза, че няма да е лесно. Никога не разбирам кое е това, което ни свързва; нити пък как. Не разбирам и известната дистанция, която Ирис приявява - дали си е такава, или аз го предизвиквам. Съвсем по детски й казвах всичко, което ме тревожи, но тя или мълчеше или обръщаше разговора.
Тя беше магическо същество, в това нямаше спор, и отдавна се бях отказала да си обясня какво точно.
Имаше един момемнт, в който си плаках от блажена радост само като представих всичко преживяно с нея досега.
Тя почти не ме питаше за нищо, може би защото виждаше, че аз сама се впускам да й разказвам за себе си. Говорех й за сънищата си, които забелязах, че помня повече след срещата с нея. Тя не че ги тълкуваше, а само предлагаше варианти кое може да е причинило някой елемент в даден сън. Веднъж ми се присъни въпрос, който после й зададох 'Колко отворени са очите ти?, а тя ми отгооври 'Детенце, очите гледат, но трябва да ги накараш да виждат, после - да усещат, след това - да докосват, а накрая - да говорят. Ти знаеш колко са ми отворени очите. Не знаеш само твоите колко са.' Почувствах как се разширявам от този отговор и измислих нова стратегия занапред - записвах си поодбни странни, а между тях и обикновени, въпроси и после й ги задавах. На нея май й харесваха и ми отговаряше. Получи се следното:
* Откъде си дошла? - Тук съм родена сред зеленото. Нали знаеш, че вятърът ме е довял и пак той ще си ме вземе. (тази Ирис е ненаписана приказка)
* Къде е пътеката към отвъдното? - Толкова ли ти е интересно? Казали са ми да пазя тайна. Не мога да ти кажа. (кои са 'те'?)
* Какво сънуваш? - Сънувам призраци, но не страшни, просто присъствие, което свети сякаш и те направлява. Също така и гората посред нощ или осветена от най-яркото слънце и единствената сянка по земята е от една огромна червена птица. Повечето ми сънища са със символи или са напълно неописуеми. Като малка излизах навън спяща и се разхождах. (обичам като говори за себе си - виждам я едновременно като наблюдател и все едно съм на нейно място)
* Ти от добрите ли си? - Аз съм сама. Няма лоши. Няма добри.
* Аз ще се науча ли? - На всичко можеш да се научиш.
* А ти ще ме научиш ли? - Този въпрос ми е някак личен. Това 'учене', както го наричаш, не е едностранен процес - и това не значи само, че зависи единствено от теб дали ще възприемеш това, което ти казвам. Значи и че аз ще ти покажа толкова, колкото ти ме предизвикаш. (след този отговор онемях. усетих ни още по-свързани от преди; усетих, че тя мисли за мен, както и аз за нея, когато не сме заедно; усетих още куп неща, които бързо преминаха през съзнанието ми, аз само ги осъзнах и те пак бързо изчезнаха заедно с обясненията какво бяха; усетих сила в себе си, че не съм просто някакво човече случайно, а че - както тя каза - от мен зависи нещо, и това нещо беше не само отговорите, а и целият ми живот - за първи път го осъзнавах.)
* Какво сънува снощи? - медената питка сънувах. как се търкаля, търкаля, но накрая станала твърда от камъчетата по пътя и никой вече не я искал. (звучи като апокалипсис.)
Тази малка игра с въпросите не че беше нещо по-различно от обикновеното ми задаване на въпроси, но забелязах как нетърпението ми лека-полека си отива, отстъпвайки място на една чужда ми досега отвореност да възприемам света, Ирис и себе си поотделно и слели се в едно - аз в света, аз в Ирис, Ирис в мен, света в Ирис, Ирис в света, света в мен - една същинска, при това съвсем нова Света Троица, и то умножена по две! Лежахме по гръб върху одеяло от зелен мъх, гледайки нагоре как лъчите опитват да си пробият път през разперените листа на дъба, миришеше на стъпкана трева и на разпуснатите коси на Ирис; вече не изпитвах болезнената необходимост да я гледам в очите във всеки един момент, и спокойно разговаряхме за новооткритата ми Троица:
- Нали е по-добре, когато не те мъчи нетърпение - казва тя. / - Уголемих се поне 2 пъти през последната седмица - аз. - Вече не чувам само думите ти, а и гласа ти с всяка извивка и трептене. И в същото време всичкитеми сетива са отворени и възприемам с всяко едно от тях. - Всичко й казвам, нужда ми е някаква да й казвам именно на нея. Преодолях, че вече не е толкова недостижима; мисля, че и тя преодоля нещо в себе си и сега е много по-отворена към мен.х
Етикети: писаници
posted by dete @ 9:49 сл.об.
Comments: 0
