детски му работи

Ирис (в къщата)

Събуждам се в моето легло. Навън е светло. Какво е станало? Къде е Ирис? Когато ставам, виждам, че съм с дрехите от снощи. Долу баба прави закуска. Не помня никакви отговори на никакви въпроси, значи Ирис ме е измамила. Ужасно й се сърдя. Направо се подигра с мен! Сега не знам какво да правя - да отида да й кажа колко съм й гневна или да не я посетя никога вече... Решавам второто. цял ден си седя в стаята и блея през прозореца, докато лоши мисли изпълват главата ми. В един момент просто заплаквам - от разочарованието, напрежението и всичко случило се. Така афектирана и с усещането, че съм изгубила онова порастване, което усетих предната нощ, решавам, че ще отида при Ирис. Няма я в къщата и точно да посегна да отворя вратата, за да вляза непоканена, тя изниква зад гърба ми и сама отваря, пускайки ме да вляза.
- Какво стана? - питам обидено. / - Сложила съм повече билки. Чаят всъщност те приспа. Такава доза е за възрастен. Забравих, че си малка.
Значи и вещиците грешат - мисля тържествуващо и някак учудено.
- Да, и аз греша - Ирис е прочела мислите ми. / - А как се озовах вкъщи? / - Аз те занесох. / - На ръце? / - Все някак. / - Извинявай. Бях ти се разсърдила.
Отново си възвръщам 'силите' на порастването и пак пием чай от котлето, този път с по-малко билки за мен. Чувствам се като онази нощ в гората, но без да ми се спи. Чувствам се наистина голяма, равна на Ирис във всичко. Мился, че движенията ми биха били други, ако сега се размърдам. тази нощ научавам много неща - че срещата ни е случайна, но изборът да я следя - мой; научавам се на спокойствие и някакво смирение, гледайки я в очите; научавам да се съобразявам, да изчаквам, да имам много търпение, да изслушвам, да влагам от себе си; научавам, че тези неща ще ми трябват за в бъдеще.
- Научи ме на нещо, което ще ми е нужно сега. / - Научи ме на нещо, което ми е нужно сега. / - Нужно ти е да формулираш въпросите си, но това ще научиш с времето. / - Не можеш ли да ги отгатваш и да им отговаряш по телепатия? / - Не мога. Ще се научиш. Трябва да можеш и да гоовриш. / - А на магии ще ме научиш ли? / - В никакъв случай. Те не ти трябват.
Чаят ме пуска постепенно.
- А ще ме прегърнеш ли? - правя мили очи. / - Не. Сега си тръгвай.
Вървя като попарена към селото. Не знам дали заради това, което поседно казах, или защото Ирис така първосигнално ми отказа. Близостта е странно нещо. Понякога сякаш с Ирис сме едно цяло, а после ме отпраща. Трябва някой път да я заговоря за съвсем друго нещо, стига с моите въпроси. Това се превръща я някакъв ритуал, който задължително да се изпълни. Вечер-чай-говорене-тръгвай си. Губи ми се Ирис, на която с желание следях стъпките в гората. Онова време, когато беше недостижима. Не вярвам, че е било само преди дни.
Следващата седмица не отивам изобщо при нея. пиша приказки за самодиви, за езерни феи; лягам си уж рано, а се измъквам, за да ходя в гората нощем, но не при Ирис, а просто в гората, където от боровете се възнася дъх на шишарки, а старите дъбове шумят страшно с листата. Лежа под луната и бълнувам мои заклинания и молитви.
Една такава нощ Ирис ме открива на езерото. Знае всичко. Няма какво да й обяснявам. Сяда при мен и мълчим. така часове - а през това време е станало ужасно студено и аз треперя. Ставам да си тръгвам.
- Стжалявам - казвам й. / - Опознавайки се, хората губят от обаянието си. Неизбежно е. / - Не е това. / - Ами? / - Не мога да го кажа с думи. Ще прозвучат неестествено. / - Опитай. / - Вече никога няма да усетя онова, което усещах, докато се криех от теб и те следях. Загубих това чувство завинаги. Вместо това ти ме учиш на неща, които са хубави, но не съм готова за тях. Аз още нищо не съм преживяла, а тези уроци ме карат да претръпвам. И когато ми се случи нещо, аз ще го преживея мъдро, защото съм имунизирана към търсенето как да се справя с него. И тези думи сега не са мои, преди 4 дни нямаше да ги кажа. И не това исках, а да си говорим с теб - не да ми внушаваш неща. Сега ще съм по-развита и от тези 10 години по-големи от мен. Сега ще съм тъжна, защото с никого не мога да си говоря - освен с теб, но ти не ми позволяваш и това.
Ирис мълчи. Доколко знае за нещата, за които й говоря?
- Не мога да върна нищо назад - казва тихо. / - Тогава просто бъди с мен. Това можеш ли? / - Не трябва да се привързваш. / - Не може да не трябва! Както и да е, вече е факт. Привързах се от самото начало. Искам да си говорим! Ако ти не искаш, това вече е друго нещо. / - Ще се привържеш още повече и тогава разялата ще е по-трудна. / - Но поне ще съм имала нещо истинско. В този смисъл имам нужда от теб. Можеш или не можеш? / Тя се изправя, гледа ме дълго в очите, докато вече съвсем не издържам. / - Лошо подходих към теб - казва ми. - Каквото и да си говорим, ти си дете. Не трябваше толкова рязко да действам. Ще опитам иначе.

.............................................................................................

Вървим мълчаливо към къщата й. на мен ужасно ми се спи и си влача краката. Въвежд ме в стая с 2 ъглови легла.
- Нали не трябва да спя тук, за да не узнае баба. / - Сега може. / Завива ме с меки одеяла. / - Ще спиш ли при мен? / - На другото легло съм. - Гаси свещта. / - Защо просто не ми каза да се прибера? / - Защото си дете.
Протягам ръка да хвана нейната възглавницата. В стаята мирише на топло и дървено и бързо се унасям.
Будя се сутринта, но оставам да лежа със затворени очи. Знам, че е станала, може би дори излязла в двора или в гората. Затова само се усмихвам на мисълта, че я има и че спя за първи път в такава горска къща. Надигам се и виждам на съседното легло Ирис и черната й коса, разпиляна по белите завивки. Това не е истина! Изпищявам от радост и й се нахвърлям да я прегърна. Сънена е и ми се струва, че се сбъдват някакви мои неясни мечти. Едва ме отлепва от себе си и словоизлиянията ми колко е прекрасна... Карам я да остане в леглото, докато този път аз направя чай. Не вярвам, но тя се съгласява.
Много съм се разнежила... или разлигавила, но усещам, че тя го приема добре. Искам да я прегръщам още, но се възпирам.
Докато закусваме с диви плодове, й разказвам за приказките си и фантазиите как нейната къща е като от приказка. Изглежда тя не е подозирала за това. Обсъждаме някои герои и вече знам как да завърша последната.
Отново очаквам от нея чудеса, но повече гледам да се радвам на моментите ни заедно.
Баба й и дядо й били знахари - тази дума използва. Те я научили всичко за билките - кога да се берат, как да се сушат и съхраняват, коя за какво е, как да ги смесва, да ги вари или да ги попарва, по колко да слага, колко често да се пият - всичко! Отпуска се да говори за себе си и аз боготворя тези моменти и слушам възхитена.

...........................................................................

Етикети: писаници

posted by dete @ 8:25 сл.об. Comments: 0