детски му работи

Ирис (начало)

Ирис е вещица-самодива. И само аз го разбрах. Крие се зад дългите си широки поли, косата искри в черно. Виждала съм очите й да светят в тъмното като на котката й.
Наблюдавам я тайно. Лицето й почти не се вижда зад искрящите в черно коси, но знам, че е много бледо, чак бяло. И контрастира с червеното червило по устните й, което е толкова тъмно червено, че чак лилавее. На врата й виси нещо, но не успявам да го видя, защото не смея да се доближа толкова много. По цял ден събира билки в планината и тогава я следя много отдалеч, крия се зад дърветата навътре в гората. Суши цветчетата на скованата до живия плет маса. Чудех се дали знае, че съм наоколо. Каква самодива би била, ако не знаеше... но реших да й оставям следи за присъствието си. Веднъж, когато замина на поредната си разходка, й нацепих дърва – не знам как крехко създание като мен се справи, друг път изметох в двора. По детски намирах тази помощ за много полезна, въпреки че я виждах как тя размята секирата все едно беше клонче и наоколо хвърчаха трески. Освен това наистина исках да ме забележи. Знаех, че нямаше приятели в селото и за цяло лято скрити наблюдения, не видях нито един гост. А тя нито веднъж не показа, че ме е забелязала или усетила, не се озърташе, не гледаше назад, не реагираше и като се върнеше у дома и завареше някаква промяна. Разочаровах се. Възлагах големи надежди да ме открие, да ме потърси – оставях й цветя пред вратата преди да се събуди, пълнех торбичка с диви ягоди или боровинки, хранех котката й. Но не, тя приемаше всичко сякаш сама го е направила. Започнах да мисля, че нещо й има. Да се съмнявам, че наистина е вещица-самодива. Притеснявах се просто да се изправя пред нея – какво да й кажа, какво да направя, а тя как ще ме приеме.
Нямах представа какво точно прави една самодива, нито вещица, но в ума ми изникнаха точно тези думи, когато я видях за първи път. Вареше чай на двора в едно черно котле, на което се зачудих, защото мислех, че такива котлета има само в приказките. Моята баба, например, нямаше котле... Помирисвах чая, защото имаше вятър, беше от мащерка, но долавях и канела. Останах да я гледам и не знам, ароматът ли ме плени, или външния й вид. Тези разпуснати коси, които вятърът разпиляваше, но това изобщо не й пречеше. А най-странното в нея бяха дългите до колената й черни кожени ботуши с високи подметки. Това изобщо не прилягаше на жена в затънтено село в планината, или по-точно в гората.
Започнах да я следя още тогава. Между дърветата, едва стъпвах по боровите иглички, за да не вдигам шум, дори лазех в тревата. Тя докосваше леко кората на дърветата, вдъхваше от цветята и прибираше билки и листа някъде в пазвата си. По залез отиде до езерото, гледах я навела се в храстите. Но когато тя започна да се съблича, съвсем ме хвана срам. Легнах по корем в боцкащата трева и стиснах очи и запуших уши от ужас, осъзнавайки какво точно правя. Но тогава чух плясъците в езерото и се задигнах леко. Ирис сякаш танцуваше във водата. Започнах да пълзя напред, а ушите ми пламтяха. Гледах я как се къпе и плува, как разхвърля вода и мокри косата си. Голите й рамене, млечно-бялата кожа. И на фона на това пееше! Ставаше все по-мрачно, а аз слушах гласа й и не откъсвах поглед от бялото чудо пред мен. Тогава я помислих за самодива. И понеже не можех да мръдна, се почувствах омагьосана. Затова и усещането, че е вещица. Не станах от тревата, докато тя не се облече и не се отдалечи достатъчно. Едва имах сили да продължа да ходя след това преживяване и изобщо не обръщах внимание на това да се крия. Спрях да я следя по средата на гората и се прибрах.
Върнах се до къщата й чак след седмица. И после не пропуснах нито ден. А една вечер, когато баба ми заспа почти по светло, се измъкнах и затичах в тъмното. Нищо не виждах, но знаех пътя до къщата на Ирис наизуст – първо през голямата селска улица, покрай горните къщи, подминавам единствената лампа до паметника на загиналите войници и после право през поляната, прескачам малкия ручей, намалям ход, за не се спъна в едрите камъни, съвсем тъмно е, клоните на дърветата не са ми страшни, защото нощта е вълшебна. Мисълта за Ирис ме води напред – препускам, летя, нося се, плувам. Когато наближавам, обръщам на ходене, за да успокоя дъха си. В къщата й свети. Но не от лампа. Светлината трепти. Значи са свещи. И чак тогава виждам отвън на прозореца една свещ, оставена сякаш за самотни пътници, които минават оттам. Седя сред листата и се размечтавам. Приказките оживяват. Къщата й е страноприемница, хан, където уморени кервани спират за през нощта да починат, да се приспят с кана червено вино; виждах мястото за конете, помирисвах сеното, чувах песните на пътуващите, чувах стъпките й до горния етаж да им приготви стаите. Къщата й е пристанище, където акостират корабите. Къщата й е остров, а тази свещ е фарът; вълните се разбиваха по бялата й кожа. Прибрах се чак по изгрев.
Друга нощ я видях да излиза. Затича из гората и се изплаших. Почувствах се изоставена и измамена. Тръгнах в нейната посока. Открих я много навътре в гората и то само, защото беше запалила малък огън. Вареше нещо в котлето си, но този път нищо не помирисвах. Виждах я да движи устните си, но без звук; после едно монотонно пеене с различна височина. Помислих, че в котлето има кръв и че тя ще пие от нея, а после ще ме издърпа и ще накара и мен да пия. Но нищо такова не стана. Не разбирах какво говори, а и шепнеше. Вееше косата си. Мислех си, че не е на себе си. След това започна да се съблича и аз пак се засрамих. Беше ужасно да шпионирам тази жена, и колкото и да исках да се запознаем, ако го направехме, със сигурност щях да й призная, че съм я гледала, и тя щеше да ме отпрати. Не виждах голотата й, просто знаех, че е гола и нищо повече. Движенията й се превръщаха в танц, шепота й в песен, а аз стоях с отворена уста. Имаше светкавици, но без гръм, нито дъжд, и мислех, че тя ги предизвиква, че ги призовава чрез песните си-заклинания. Не усетих как главата ми клюмва и постепенно се унасям в сън. Песента й става приспивна, завива ме с дрехите си и шепне нещо в ухото ми, докато не заспя дълбоко. Сънищата идват – нови приказки с всички цветове и аромат на билки. Устните ми са сухи, но се появява роса. Вдъхвам и мириса на дрехите й – сънувам аромати. Дрехите са бели – риза и пола – значи е само по странните обувки. Сама съм, но не ме е страх. А Ирис се връща точно, когато се събуждам. Изгрява пред мен преди слънцето. За първи път се гледаме в очите. Тя си взима дрехите, аз потрепервам, но се обръщам на другата страна, докато тя се облича. Мисля, че ми говори по телепатия, но разбирам, че си въобразявам, когато отваря уста:
– Докога ще ме дебнеш? – казва толкова тихо, че да не чуя гласа й.
– Аз... съжалявам.
– Не беше ли по-добре да ми се представиш?
– Не беше лесно.
– Явно още не е, щом трябваше да направя това...
– Какво направи?
– Омагьосах те.
– Ти наистина ли си...
– Каква? Вещица? Самодива?
И очите й бяха черни и гледаха в мен, четяха ме. Нищо не можех да скрия от нея. И си казах всичко, защото и без това тя щеше да го разбере:
– Следя те всеки ден, откакто съм тук. Понякога и през нощта. Знам какво правиш, къде ходиш. Винаги съм с теб, крия се. Видях те и да се къпеш гола, съжалявам. Исках да се запознаем, но ме е страх, не знам от какво. Затова само ти оставях подаръци и вършех неща из двора. Харесва ми просто да те гледам да правиш това... което си правиш. И имаш хубава котка.
– Всичко това ми е ясно. Знаех кога ме следиш.
– Но ти нищо не каза... и не направи.
– Изчаквах. Хайде, ставай. Чаят е готов.

Етикети: писаници

posted by dete @ 9:59 сл.об. Comments: 1