върви народе
онлайн известие... м. в Бг. добри новини. опел астра-синичък с климатик, жена го била карала, има и ръководство само на италиански, карана е в италия колата, до торино едно градче, кака ти каза, че до торино се намирало. кака ми се връща утре по обяд. а малка далка днес има рожден ден (на една годинка става малкото сладурче), или вчера, или 'кака ми' се връща днес. или който когато каквото иска да прави.
измислила съм го - за да не мисля, се изтощавам с безсъние и безумно много телевизия и после като си лягам, нямам време да си разработвам едни диалози от една история, за която се вдъхнових всъщност от Numb видеото на Linkin park, напрао не знам как стана, но ми е в главата (историята) откак го видях. като мисля пък, пак нищо не става.. и в двете ситуации сътворявам филми, но с телевизията си имам 'извинението' да не ги опиша, а понякога се получават наистина интересни.
варна, ропотамо, балове, не знам къде съм в близките дни и лошото на почивните дни всъщност е, че всеки е замислил нещо - в случая - сестра ми се връща, балове, м. в бургас?!, волейбол във варна.
след сватбата на Ана, следва караница с майка ми по повод стаята ми и мамка й, изхвърлила е онези формички от восъка, който изливахме по ръцете си с петя и баща ми ни 'разтървава' и като го пиша изглежда толкова тийнейджърско, шит..., хаха.. и после седя на земята сред всички неща по нея и си пиша в бележника и мечтая вече за квартира и после спя.. а Ана се омъжи и всичките й роднини се засмяха тихичко, когато чуха Фабиан да казва 'да'-то си на български език, сякаш е някаква маймуна, която са научили да говори.. и на другия ден, вечер, нощ неща в стил полу-случил се имен ден с бране на цветя посред блоковите пространства в 'Славейков', защото кой да ти каже, че на имен ден сме канени и отново ситуацията на лека неадекватност като на сватбата, отново в компанията на тошо и мартЮ. и лени, която е доста свежа (appears so, когато не сме само двете) и колежката й, която се оказва уникална смесица между харесване на кристина агилера, бритни, пласибо, десислава и високи обувки с токове и ми даде телефона си, за да ме гримира и в последствие да ми оскубе веждите.
исках да напиша още нещо важно, но какво ли е то. но какво лети? делтапланерът! пастърма. с баща ми си говорехме как мама ще сготви пиле капама, но тя го направила с кисело зеле. и за десерт ядох банан. после пак пиле.. аман! много хубави рози има у валя и почнах да си мисля само как бихме живели с нея и мартин на квартируша, хах, каква съм хитруша. плам, обичам те и ще се видим скоро. .. обичам си тия безсмислени постове, (запетаййййка). пък тия в кухнята пак правят макарони и всъщност снощи мишо и нели така и не разбраха всички съставки на макароните, които им приготвихме.
Етикети: глупости, затворени очи, празник
ах...
Мия чиниите в четири сутринта.
С две черни тениски или блузи една върху друга, but I am not a mourner, not this time.
С червените England чорапи.
И анцугът ми усилено ухае на ленор, че чак ми писна.
Правя си спагети в три сутринта, в единайсет, или два, тихо мия чиниите...
На път за лягане се сблъсквам с два кашона, пълни за изхвърляне –
формички за курабийки; железен поднос на цветя; остаряло ренде, много забравени тенджери и тигани, които от години не ползваме, и дори не ги помня; долната част на кутия за кекс (похлупакът се счупи преди няколко години); онова еднолитрово пиукащо нещо за варене на мляко с двойно дъно, в което се налива вода (събира точно една торбичка мляко, от онези найлоновите с кравата отпред); и още други неща... или общо взето – изхвърляме едни от последните следи на социализъм вкъщи. Искам всичките да ги прибера, където са били допреди часове. Да не ги виждам, но да знам, че са там, а не на боклука. Като Инвентарната книга на социализма на Господинов... някъде имахме и кафемелачка (няколко дни по-късно я виждам в друг кашон, май не за изхвърляне). Онези формички за сладки... последно правих такива у маминка, но кога ли беше... и онзи безчувствен поглед на големия ми братовчед, когато го виждам преди няколко дни, с когото, ако наистина се познавахме и бяхме близки, вярвам, че щяхме да се харесваме... Приисква ми се всички соц-неща вкъщи да преброя... може би някои от мебелите, няколко лампи... хах, за нищо друго не се сещам или е малко... имаме цяла кутия с кибрити – спомен от Олимпиадата Москва’80, със спортове на картинките... едва от скоро ползУвам единия... в един ъгъл на стаята ми сме приютили онзи уред за сокове – метър високо, да ги държи студени, с помпа и голяма човка отпред...
А тези гларуси... помня ги от 12 клас, когато освен по цели дни, и по цели нощи пишех нещо, което наричах ‘книга’, хаха, и ги чувах как към 3-4ч. сутринта вече кряскат; мисля, че и за тях пишех. А сега като ги чуя, веднага ми изниква един спомен: последните дни на юни, как една нощ не спах, защото реших, че ще дочета ‘Сенки в рая’ на Ремарк. А тази книга беше голяма, носеше отпечатъка на войната и я четях без да си отбелязвам страниците. Помнех – 10 глава, 74 стр., 210 стр., всеки ден помнех. И през цялото време си мислех, че не е нищо особено, понякога не ми беше интересна, но четях, нещо се развиваше там, случваше се, и едновременно с това в моята ‘книга’ пишех колко съм безчувствена... Гларусите кряскаха още от по тъмно, четах или пишех, но привърших Ремарк по светло и тя пак кряскаха, и тази книга свърши толкова тъжно; не безнадеждно, но любовта не победи, май дори и не се случи. Остави ме с отворена уста и й се разплаках на таз книга. Търсих я, но не я намирам сега. Помня, че бях неадекватна сутринта, задето не бях спала и с Катето после ходихме до МВР да им пиша обяснения що не съм си подала молба за лична карта в срок... о, да!аз всъщност не спах, за да мога да ида сутринта, иначе се вдигах по обяд и в тази горещина нищо не можеше да ме изкара навън. Помня, че много се смяхме, а чичкото по бтв, който говори за пътната обстановка едва не ме разплака... а може и да са били различни сутрини... аз тогава всъщност учех през нощта и си лягах по светло. Като нормално вампирче! И сега само тия гларуси са ми в главата.
Ирта, да знаеш кво намерих из шкафовете, докато търсех книгата... вестник от твойта гимназия, но по времето на сестра ми.
И никой няма да ми смуче пръстите!
p.s. – Дес, обичам те. Без теб нямаше да имам обувки и perfect black shirt.
Етикети: затворени очи
