Ирис (отговори)
(купих си рамки за очилата от оптика 'Ирис'!)'Не знам дали съм по-различна от другите – нали всеки е различен по своему. Не знам какво откриваш в мен, че всеки ден да търпиш верочтно тъпите ми въпроси. Понякога се страхувам, че стремежът ми към теб ще ти доскучнее и ще отпратиш, въпреки че донякъде съм го овладяла – стремежът, и то благодарение на теб. Искам да знам всичко за твоя свят, но ти не ме допускаш дори да питам – знам, че си имаш причини, които не разбирам. Въпросите са ми неясни и може би е защото не съм попадала в най-човешките ситуации – да преживявам нечия смърт, да се влюбя, да ми липсва някого наистина. Понякога мисля, че ме подготвяш за тях, въпреки че са далеч от мен... а може би ти знаеш, че са близо? Усещам те ужасно близка независимо разликите – понякога сякаш и аз знам какво си мислиш, досега не съм ти споменавала. Дали има други двама души, които така добре да се усещат... може би само ако си близнаци. А дали има трети, който да се разбира така с нас. Не бих могла да обясня това на никого – как странно се разбираме; нито за какво си говорим; дори когато се опитам да си спомня, и не знам. Толкова съм потънала в разговора, че го запомням на някакво вътрешно ниво, което не може да възпроизвежда с думи... току-що ми хрумна, че сигурно и самите ми въпроси са на такова ниво, щом като не излизат. Всъщност вече се чудя имах ли въпроси въобще... Просто като те видях за първи път знаех единствено, че имаш отговорите. Наистина ме омагьоса още тогава – дори не се уплаших от теб, не мислех за страха си от тъмното (който май съвсем изчезна). Знаех само, че трябва да вървя след теб... Съмнявам се, че случайно се срещнахме.'
Дадох й го да го прочете и с много молби я накарах да го изкоментира, защото макар и не под формата на въпроси, това си бяха моите търсения, които успях да си изкопча.
- Хайде, давай, едно по едно, хайде.
Чете всяко изречение и говори:
Да, по-различна си, но това, че всеки е различен, не го умаловажава, защото всеки е уникален, разбираш ли... Откривам в теб различността ти, откривам любопитство и прямота; и да, овладяла си го... Рано ти е да откриваш ‘моя свят’, бъди търпелива и към това... Търсенията не трябва да са единствено с подтик отвън и колкото по-рано започнат, толкова по-дълго ще траят – за това няма възраст, но почнат ли веднъж, отърване няма... Не точно, че те подготвям – избий си от главата, че съм ти някакъв ангел-хранител или духовен учител... Да, не си ми споменавала, че вече четеш мисли – а попита ли ме дали наистина мисля същото?... Сигурно има други двама; ако сме само ние, би било толкова тъжно... Бих се радвала, ако има трети, че и повече, но пък от друга страна се губи интимността между двама... Не е необходимо да помниш думите, а идеята и удоволствието от момента... Казах ти да не напираш към въпросите, остави ги сами да дойдат... И да си нямала въпроси, пак ще имаш... Ей, дори аз не знам, че имам отговорите... Преодоляването на страха от тъмното може да важи само тук – а и то няма нищо страшно в тая гора... И аз не мисля, че случайно сме се срещнали.
Бях в екстаз!
В екстаз и без думи, а всяка нейна дума носеше след себе си още други – неизказани, които виждах като опашка на комета. Единственото, което успях да й кажа беше разказ на един нахлул спомен:
- Ирис, когато те видях за първи път, те следих цял ден и те наблюдавах как се къпеш в езерото. Това го знаеш, но не в какъв потрес бях после цяла седмица – ето колко силно ми действаш. / - Знам. Успокой се.
Етикети: писаници
posted by dete @ 5:09 пр.об.
Comments: 0
