game playin'
Онова присъствие никога не оставаше незабелязано. Нейното. Докато следи следи всички с очи, по своя си начин. И никой не знае, че край нея мирише на кръв - нейната собствена и на жертвите й. От онези нощи от въображението и сънищата ми - наситени с вампирски целувки, след които осъмваше с такива рани, че после й се налагаше да пие антибиотици вместо алкохол и всичко това ми го шепти по телефона, за да не я чуе сестра й. Някой бил взел нож и пияна до безсъзнание, се била съгласила да й бележат рамото буквите ММ. Забележителна дълбочина, щом се бяха възпалили.
Не знам как успяваше да склони и мен. Играта на Господарка и Роб; нейният садизъм, моят мазохизъм; думите й как ще ме върже с 4-метровата верига, която има; уроците й как точно да я стискам за гърлото, за да й доставя удоволствие.
Забива зъби в ръката ми, в безименния ми пръст, в мекото на ухото; събуджам се с тъмночервени белези по корема и гърдите; всяка една болка бе хубава; през всяка една задъхана нощ с часове за сън между 6 и 9.
Ароматът й се е загнездил
Етикети: (непри)лично, personal
stihcheta
21 June, after Plcb return train trip.
Inspired by: Виргиния Захариева & all starТърся хора по обувките,
да сме еднакви,
не различни.
да пишем къси стихове
с черни рими.
Описателни, буквални, прозаични;
или пък – отнесени, астрални, синкретични.
По обувките ще се познаваме,
по някой мъничък детайл,
по цвета на лака,
по звездичката
в ириса на окото.
Inspired by: mountain & train
Планината е по-осезателна от всякога.
По-влакова и по-гореща.
Но винаги така зелена.
И ничия студена бира
не може да изличи
онази слънчева поляна
най-горе.
А от влака пътят не личи –
2 платна ли са или едно.
И е идеално малък
за велосипедна алея.
Бавно-бавно пълзим,
но напред.
Inspired by: mArtin & В. Захариева
Ще си изстискаме мозъците
за последна надежда
капки от стихове.
Ще чупим душите си,
за да намерим сред отломките
парчета смисъл.
Ще се оставим на безсънието,
за да изваем най-чистата форма.
И ще й се предадем.
Inspired by: train & mondayБели пътечки
край влакови релси.
Гърдите ми се полюшват
в такт,
отдали се на гравитацията.
Усетила ме е – знае кога
съм помислила за нея,
аз знам кога телефонът
ще писне. Търпеливо очакване.
Търпеливо изчакване.
Спокойна близост
все едно съм кротка овчица.
И после се превръщам
в истински дивак.
Inspired by: train
Дърветата са праскови.
Трябва да са праскови.
Искам ги да са все такива.
Едри, меки,
сокът да се стича по
брадичката ти,
дави те, сладни.
Прасковите растат
в гората под плътна сянка
хладна – за да са студени
при бране.
Горски хладилник.
Влаково
Еднакво изглеждащи чичковци –
късите крака обвити
в сиви панталони;
загащили бели ризи над
космато шкембе.
Еднакво ме болят и единият
и другият яйчник.
Закъсняваме.
Климатикът не работи.
Планината все повече
се превръща във фон и
отстъпва пространство
на равнината.
Значи – приближаваме.
Етикети: poetry
summertime
От векове лятото винаги идва. И след това си отива. Не му омръзва. И не се съобразява с никой и нищо. Хората го възпяват. Спомнят си моменти от всяко лято. Плачат. Радват се. А то все така си заминава и пак идва. Wish you were here. Дори когато приключи съществуването и на последния човек на Земята, лято пак ще има. Тихо лято. Като след атомна бомба. Къщите ще са празни, вратите ще се блъскат от вятъра, но няма да има кой да ги чува. Компания ще им правят само прозорците, забравени за последно отворени и също мятащи се на пантите си. От един такъв забравен в офис прозорец ще нахлува топъл вятър и ще разпилява документи и листи, които вече на никой няма да служат и никой hняма да се втурне да ги гони. По улиците ще се търкалят топки от вестници, ще се спират в гумите на колите и при смяната на вятъра ще поемат в друга посока. Големите сгради ще се издигат самотни без да бъдат посетени никога вече от никого. Влаковете ще са спрели направо на главните релси, никой няма да ги използва. Магазините ще са все така пълни. За кого ли? Храните ще се развалят, а техниката ще си остане винаги нова. Няма да има кой да играе с конструкторите, да кара колело, да се катери по дърветата. Стадионите ще остаряват. Галериите ще си останат не посетени. Книгите ще прашасат, няма кой да види филмите. За първи път парите ще са ненужни.
С хората ще изчезне и споменът за тях. Доказателства за съществуването им ще има, разбира се. Като цяло. Но има и прекрасни хора, които не са известни на света... и това ги прави още по-прекрасни. И те ще изчезнат, и за тях няма да има никаква следа... никъде. И толкова красота, толкова тайни и идеи ще изчезнат с тях! А за това няма да знае никой, защото и няма да има никой вече. Ние ще унищожим света. Не напълно, но поне ще го опропастим. А ще унищожим себе си. Завинаги. От суета.
Вече няма да се чуват никакви други шумове освен природните. Дъжд. Гръмотевици. Вятър. Плясъкът на морето, разливащо се с радиоактивните си вълни по пясъка. Но никой няма да чуе дори това. Няма да е останало кой. И тежко на най-последния човек, който ще умре. Защото той ще понесе най-огромната самота на света. И вътрешна и външна.
А това, че 2000 години след нашата смърт на планетата ни ще кацнат извънземни и ще намерят как да ни клонират... то е само във филмите и показва колко голямо е желанието ни да не се затрием. Но всъщност все в тази посока караме. И с все по-бясна скорост се движим.
Лятото ще продължи да идва, но няма да топли никой вече. Никой няма да хваща тен и да купува плажно масло. Ще се научим да ценим живота, когато вече ще е много късно. И ще искаме да съберем всяка радиоактивна частичка и няма да можем. Наистина е страшно да гледаш как умира Тя или Той и да знаеш, че това е Краят. Няма кой да ти каже, че животът продължава, защото този път няма да продължи.
И тогава наистина ще е Тихо.
weak as i am, veneto
Етикети: писаници
