детски му работи

Ирис (последна нощ)

- Ирис, аз всяко лято идвам тук, как не съм те срещнала досега? / - Не си ме търсила.
Моето лято – пораснах с години, но не истински и без да губя детското.
Татко пристига на 10 септември по обяд. Остават ми 2 дни на село, защото на 12ти рано сутринта ще потегляме. Ходя с топка в стомаха, докато му помагам да поправя неща по къщата – една ограда се беше счупила, и боядисва таваните в стаите. Искам веднага да изтичам при Ирис, но няма как. Вечерта обаче изчезвам. Успокоявам се, когато вдъхвам аромата на дома й и котката ляга на краката ми. Плаче ми се, но не искам нищо да й казвам. Остана един въпрос да я питам:
- Имаш много странни обувки... като за гората – дори не успявам да го задам. / - Харесват ли ти? – тя се усмихва. / - Не знам, странни са. Откъде ги имаш? / - направени са специално за мен. / Това не отговаряше на въпроса ми, но не ми се задълбава. Не спирам да мисля, че утре е последната ми нощ. / - Кажи ми нещо хубаво – моля я. / Тя отваря един шкаф и вади нещо, опакована в сива хартия. / - Това е за теб – подава ми го.
Отварям го и се оказва правена от нея жълта свещ с два фитила. Прегръщам Ирис и дълго не я пускам. Косата й ме гъделичка, но и ухае на нещо топло и приятно и това почти ме докарва до сълзи. Седим до късно и я карам да ми говори още за себе си. Имала сестра, която не била тук. Радвала се, че ме имало, защото почнало да й става самотно в гората. Разтапям се като чувам това и се чувствам значима. Досега не ми беше говорила така. За първи път сме толкова близки.
Когато се прибирам към 5 сутринта, ме боли глава, а още с лягането заплаквам; заспивам безутешно. През деня татко си намира друга работа – с баба берат всякакви плодове и зеленчуци, товарят колата с кашони за вкъщи. И аз им помагам, а ми е толкова изморено. Прибирам и своя багаж и вечерта поемам бавно към гората. Исках да усетя всяка крачка до къщата на Ирис, да запаметя всичко такова, каквото е – дърветата, облаците, залязващото слънце, камъните, въздухът. Не отивам веднага в къщата. Като ритуал посещавам първо езерото, където я гледах да се къпе; после всички пътечки, по които е тичала и ме е водила; онова място, където беше запалила огън през нощта. Отнема ми няколко часа и, когато съм хванала вече пътя за къщата, е съвсем късно. Припомням си пак всички разговори, погледи, мълчания, пиене на чай, ‘уроци’ и сълзите ми вече капят. (Какво ти училище!) Не успявам да ги спра дори, когато съм през вратата на къщата. Влизам, а вътре е тъмно. Дори не съм забелязала, че няма свещи на прозореца. Паля една. Може да е излязла някъде, но ще я почакам. Не... може да спи. Отивам на пръсти до другата стая и отварям безшумно. Леглата са застлани и празни. Значи е навън... или в онази стая, в която никога не съм влизала. Мисля, че там дърви всички билки и е нещо като склад. Подсмърчайки влизам в стаята и осветявайки я, виждам голям шкаф и легло, на което спи Ирис. Не са били билки... Оставям свещта на един стол и се вмъквам при Ирис. Протягам студени ръце да я прегърна, напипвам нещо топло и в този момент тя се сепва и подскача. Гледа ме изумена и несъбудена, а завивките са открили голите й рамена. Не знаех, че спи без пижама.
- Какво правиш тук?! – дрезгаво пита. / - Искам при теб. / - Не може, прибирай се! / - Не. Това е последната ми нощ и искам да спя при теб. / - Не може – сега не звучи толкова категорично. Разтърква очи. / - Стига де. Моля те – отново сълзи, които не мога да контролирам. Става й тъжно да ме гледа. / - Лягай – и аз лягам. Завива ме през глава. – Стой така за малко. – Измъква се от леглото. След малко пак ляга и ме отвива да дишам. – Така. / - Облече ли се? – Кимва. – Извинявай./ Прегръщам я с две ръце и плача по-силно. Нищо не може да ме успокои, иде ми да крещя. / - Не искам да си ходяяяя... Не искам да те няма... – хлипам в гърдите й. Тя ми гали косата и целува по челото. Това още повече ме наранява, защото вече и то ще ми липсва. Пак ме заболява главата, наблъскана с негативни мисли – утре по това време, дори след няколко часа, ще съм далече от Ирис. Вече дъх не мога да си поема. Тя ме отдалечава от себе си и ми бърше сълзите с ръкавите си. Сещам се какво й нося. Бъркам в джинсите си и й подавам един лист. Не е подарък. / - Това е адресът ми. И телефонния номер. Нали ще ми пишеш? Защото – задавам се от слюнка и сълзи – мислих и само за това се сетих как може да поддържаме връзка. Аз ще ти пращам писма до поискване в пощата, ти на моя адрес. Какво мислиш? / - Трябва да ти кажа нещо. / - Добре. / - Ще те разочаровам обаче. Може и да ме намразиш. / - Не, никога! / - Заблудих те. / - Как? / - Не съм това, за което ме мислиш. Нито самодива. Нито вещица. / - Как! / - Сложно е да ти обясня сега, защото изглеждам като такава, но истината е, че съм обикновен човек. / - Не! / - Съжалявам, детенце. Не съм те лъгала нарочно. / -Не! А магиите! / - Никакви магии няма. Само интуиция. / - Но ти ме беше омагьосала! Караше ме да спя. / - Просто билки. И развитото ти въображение. / - Ти ми говореше наум. / - Не съм. Ти си въобразяваш. И имам силна интуиция. / - Не е възможно! Ти не каза по-рано! Щеше да кажеш, ако не беше самодива. / - Тях ги има само в приказките. / - Сега лъжеш. Искаш да се отървеш от мен. / - Истината е. / - И защо си ме лъгала? / - Не съм. Ти толкова вярваше, че тогава не можех да ти кажа истината. / - И мислиш, че сега след всички нощи и разговори, е по-подходящ момент?! / - Чакай, има и друго. / - Не! Въобще не искам да знам – изкрещявам, ставам от леглото и тичам да изляза от къщата. Бягам в тъмното и чувам Ирис да ме вика. Няма да се върна. Стигам задъхана до селото. Едва сега усещам, че треперя от студ и вълнение и цялото ми лице е мокро и измръзнало. Промъквам се тихо до моята стая като не дишам, за да не ме издаде учестеното ми дишане. Лягам с дрехите. Попивам сълзите във възглавницата, а те така и не спират. Думите на Ирис звучат в главата ми и болят, болят. Нищо досега не ме беше наранявало толкова много. Заспивам без сили.
Баба ме буди сутринта, едва отварям очи. Последно къса цветя и ги увива в мокра кърпа, докато аз закусвам с кисело мляко и мекици. Татко пита какво ми има. Спи ми се, казвам и приключвам разговора. Лятото ми е приключило. Следва някакво глупаво училище, което вече не ми е интерсно. Нищо не ми се прави. С никого не ми се вижда. Отчаяла съм се. Вече нищо хубаво не може да ми се случи, защото винаги ще го свързвам с Ирис, която пък се оказа лъжа. Такива мисли ме измъчват, докато се опитвам да заспя в колата.

Етикети: писаници

posted by dete @ 4:51 сл.об. Comments: 0