HomeSick but HomeLess
Добре, баща ми, пропускам винаги. пропускам да се обадя на бабите и винаги трябва да ми се напомня. мисля за това преди да се прибера, кога с кого ще се видя за малкото си време тук. и като дойда, пропускам. да, егоист съм голям. защото имам толкова неща за правене по компютъра - да сваля песни, да запиша дискове, гледам филми, клипове, напиша Ирис, поговоря с хора и толкова малко време - дни, часове дори. а твоята 'работа' е около час, но все висиш и нямам спокойствие в тази стая, която най-накрая превзехте. след години нашествие е ваша - след цялото пребъркване, сваляне на залепени неща, четене на листите ми, боядисване докато ме няма, всички общи вещи тук, влизането без чукане (особено в най-неподходящия момент, тати). а аз си исках стая-убежище, но не, накрая убежището се построи в мен и стаята остана празна, въпреки всички хубави нещица в нея, които пак бяха одумвани, че изобщо ги има, мамка ви! и сега е вашата стая, защото си имате тъп комютър, климатик в нея, преместили сте телевизора и масата дори, мамка ви! и аз мога само нощем да си плача в леглото, защото през деня сте тук - нали е най-топлата стая вече. но и нощем не го правя, защото тогава наваксвам с музиката, филмите... и никога не се наспивам. а 'моя' стая стана едно полупразно помещение с глупаво легло, ново компютърно легло без компютър, грозен диван, не точно шкаф задрехи и скърцащ под, в което напразно се опитвам да налепя хубави неща, за да ми стане по-уютно; не подреждам, защото ми е омръзнало от 'подреди си стаята' на майка ми и всичко е един все по-голям хаос; спя без пижама и чаршафи, а с дрехи, защото вече не знам защо. добре, успях с това да се чувствам у дома си навсякъде, но вече нямам дом. детството свършва, когато вече нямаш дом. плача за свършилото си детство и така очите ми изглеждат по-сини.
posted by dete @ 2:55 сл.об.
Comments: 0
