детски му работи

*искам* на конвейр

Hey, big spender... след чудеса и малки чудесийки, тринощните ми дни се превърнаха в тринощна скука сама вкъщи. умряха нощите, червени от яркост като ризата ми и черни като вратовръзката ми. всъщност не бяха такива, но сравнението с дрехите ми ми хареса. искам пак размити часове, дни без граница, нощи без свършване и картофи всеки ден. нищо не ме напива, или не искам да ме.

(* Моля ви, не вярвайте на преценките си за нещата свързани с мен. моля ви, те не са верни. само аз знам истината, или ако не точно я знам, то я усещам. моля ви, за всеки човек, всяка ситуация свързана с мен, грешите. защото тогава интуицията е само моя, отнета е от вас по космичен път и е дадена на мен. доверете ми се. също така не си въобразявайте неща, които не съм казала, нито мои мисли, които не съм помислила. много е важно. особено напоследък, особено! сега съм изострена или изнежена до порязване или до разтичане. не мислете, не. може и да звучи общо, но и затова ми се доверете. почти знам за какво говоря.*)

* искам да е така и да не е така. разбира се, че повече искам да Е. и ме е страх като от летене, защото крилата ми са слепени с восък и знам колко бързо мога да достигна слънцето, икаре. страх от началото и от края, които могат да настъпят независимо дали Е или Не е. защото ще настъпи независимо какъв край, но край. ако продължа така 'завоалирано', ще стигна до някакви математически формули, на които малко хора вярват, че съм способна, а съвсем никой, че имат нещо общо.
искам да съм още по-дълбоко, като глухоняма, за да развия интуицията си съвсем (в моя съвсем не развиващ нищо живот, усещам, че единствено с нея съм докарала донякъде) и да усещам всичко не чрез ненужни думи, а по смисъла, който излъчват от очите и да го усещам директно върху кожата си като целувка топла по врата. искам някои моменти да продължават безкрайно дълго, за да мога да знам как да им реагирам. А когато не знам, да натискам пауза и да излизам, докато намеря решение. но това никога няма да се случи и не харесвам лицето си с всички идиотски физиономии, които се е научило да прави, а те да не изразяват външно какво чувства, дори когато точно това иска да покаже. не харесвам не намирането на думи, не намирането на подходящи моменти за каквото и да било, не намирането си въобще. не става дума за смелост, или поне не още! а за чиста проба и доза страх нещо да не приключи заради моето въображение и филми. You may say it's just another boring lovesong. I'm doing it a different way - всъщност идеално знам какво казва тази песен и то не е някакво възвишено different way, а съвсем обикновено десетпроцентово (по закръглени сметки) different way - и това почти нямаше общо с нищо от по-горе.
питам, питам, за да съпоставя как се чувстват другите, да съм сигурна поне, за да видя какво да правя с главата си занапред. за да се развия - да е отърва от миналотии и от глупости, от страхове и от забавени развития, от страхове и от не преодоляването им; за да си дам възможност за нещо ново, най-малкото, защото усещам, че каквото и да се случва, поне не ме боли (а може би именно заради това се съмнявам) и засега блажено се радвам, въпреки че дори и наум съвсем бегло си позволявам да мисля за това с истинските му думи и очертания.
Искам да Е!
....обичам да спя по гръб. обичам да спя по гръб (пише накрая на бележника ми)

*не, не.. не може така! от толкова гледане на филми, очакваш някакви сцени да ти се случват и на реално (едва ли не!): очакваш някакво развитие; очакваш бързо развитие (трябва да се вместим в час-два); очакваш промяна; бърза промяна; очакваш обрати; очакваш велики моменти и смели хора; очакваш любов, че и любовна сцена ти се ще! очакваш добър саундтрак, душевни терзания и телефонни разговори посред нощ, ах! евтина романтика и кравешки погледи, а накрая все излиза, че хората знаят какво искат от живота и го постигат поне до последните минути на филма. моите филми са други - твърдя се за неромантична и не издържам дълго не само на изстрели, ами и на погледи; е, терзания, колкото си щеш, ама сега - смелост, бързи действия, обрати - къде ти! пък и не знам какво искам от живота... накъде съм тръгнала.
хайде, стига.
take me home tonite!

Етикети: personal

posted by dete @ 8:13 сл.об. Comments: 0

Ирис (продължение)

(обожавам 'пряката реч', но нещо реших да е на един ред, ще се види по-надолу)
Повежда ме за ръка през гората, не гледам къде вървим. Усещам само топлата й длан и дългите пръсти. Дъхът ми си личи в студения въздух. Не мога да разгранича обзелото ме спокойствие от настанилата се топка ниско в стомаха ми. Още не беше съвсем светло, а и имаше сутрешна мъгла. Въобразявах си, че е парата от котлето, което не видях като се събудих. Говори ми се, но сякаш съм забравила как. Отдавам се на възприятията си – ушите и носът ми мръзнат, още не съм излязла от вцепенението на съня, а Ирис с бързи крачки ме влачи вероятно към къщата си. Не знам колко далече сме, не знам и дали преди съм идвала в тази част на гората. Изведнъж се оказваме пред познатия двор с живия плет. Последните крачки до входната врата ми костват огромни усилия, все едно съм натежала и едва се движа, дори очите ми тежат. Влизаме вътре и веднага в полусъзнание сядам на някакъв стол, без дори срамежливо да чакам тя да ме покани.
- Махни магията – казвам измъчено.
Не я виждам какво прави, докато не усещам под носа си топла ароматна пара, взима ръката ми и я поставя на чашата с чай.
- Пий.
Пия. Каквото каже тя, ще го направя.
- Няма вече магия.
Вярвам й. И наистина започвам да се чувствам по-добре. Просветва ми пред очите и жадно пия чая. Ирис прави нещо из стаята, пак ме е обзел срам и само скришом я поглеждам, но съм убедена, че тя и това усеща. Винаги съм искала да й кажа толкова много неща, да я питам, тя да ми отговаря, а сега не се сещам за нито едно... може пък тя вече да знае какво искам да й кажа, и ще ми отговори, докато сънувам. А и да ми хрумне въпрос, ми се струва толкова нелеп, че ми иде да се ударя през устата.
Сяда на стол срещу мен, кръстосва по-скоро онези черни ботуши, отколкото краката си. Приключила съм с чая, но още държа чашата пред лицето си, за да се скрия. Сега какво? Очаквам тя да заговори първа, аз си казах небивалиците вече. Очите й имат собствен живот – черни дупки, пълни с живот, с взиране, с думи дори, могат ей сега сами да затанцуват пред мен.
- Аз съм тук само за лятото! - почти проплаквам и това е кулминацията в търсенето ми на близост с тази изумителна жена. И знам, че тя разбира това без още дори да съм разбрала какво съм казала. Иде ми да се тръшкам и да проклинам, че ще я загубя толкова скоро след като съм я открила. Какво ще стане като си тръгна оттук и почна училище? Трябва да я виждам, да говоря с нея. За нищо конкретно не сме говорили още, но не мога без нея. А Ирис мълчи сякаш не ме е чула. Поглеждам я безнадеждно, а тя се усмихва:
- До края му има още два месеца.
Да! Добре. Това е целта ми. Тези два месеца да ги изживея максимално с нея. После ще мисля за после. Връщам й чашата за чай, а котката й тъкмо е замъркала и се гали в краката ми. И все пак оаквам Ирис да ми обещае, че ще е така и че ще е хубаво, стига е мълчала. А мисълта за тези два месеца ме е направила смела и усещам как всеки момент ще я питам всички фундаментални въпроси, които ме мъчат. Тя сякаш ме усеща по очите и ми отнема тази възможност:
- Отиди си у вас.
Все едно ме е ударила. Тъкмо да запротестирам и:
- Ела довечера.
- Защо не сега?
- Баба ти ще се чуди къде си. Хайде.
Вървя замаяна по пътя към селото. Ирис знае дори, че не съм казала на баба за всекидневните си занимания в гората. Купувам един хляб и се прибирам точно, когато баба се кани да излезе за същото. Така замазвам всички подозрения. До ранния следобяд място не мога да си намеря от вълнение, но когато виждам как баба е заспала, внимателно лягам при нея най-накрая да почина и аз. Дори не съм усетила кога тя е станала и ме е оставила да спя и ме събуждат звънците на овцете, които се прибират от паша. Значи се стъмва! Набързо вечерям и после баба ме изгубва от поглед, защото вече тичам да отида при Ирис.
Свещта на прозореца е там. Ханът е отворен единствено за мен. Почуквам.
Тя приготвя чай и добавя прясно мляко в чашите.
- Ти защо ме следеше? - изненадва ме първа.
- За да те опозная. / - И какво разбра за мен? / - Всичко, което си ми позволила да разбера. / - И си сигурна,ч е всичко си разбрала? / - Е... не. Но ти ще ми обясниш, нали? / - Ще си помисля. / - Добре, истината е, че нищо не знам за теб. Виждах само какво правиш навън, но никога в къщата. Нито знам какво мислиш... - почувствах се по-голяма. сякаш не само можех да питам Ирис неща, но и да ги обсъждаме. Мисля, че тя направи нещо с мен, за да й е по-лесно да говорим, а иначе би ни пречела моята наивност... а не е ли наивно да мисля така? Може би просто въпросите и мислит еми получават някаква форма. - Какво направи с мен? / - Омагьосах те, казах ти. / - Но как? / - Тайна е. / - Нека е тайна. така ми е по-добре - омагьосана. А докога ще ме държи? / - Докогато аз реша. / - Докога ще решиш? / - Не съм решила - смеем се, а котката измяуква да получи мляко. Ирис й сипва. / - Добре, прави ме каквото искаш. / - Не аз, ти го искаш. / - Какво искам? / - Питай ме смао неща, които не знаеш. / - Добре, искам отговори. / - Слушам те. / - Ще бъдеш ли с мен винаги? - най-голямото ми притеснение в момента. / - Не можеш да почнеш отзад-напред. / - Но аз не знам реда на въпросите! / - Не го знаеш, но имаш представа. / - Защо трябва да е толкова сложно?! / - Не е сложно. Спокойно. / - Може ли да питам за теб? / - Може. Но не толкова скоро. Още не сме се опознали. / - Както върви, това никога няма да стане - промърморвам си. - Имаш ли представа какво значиш за мен! / - Имам някаква. / - Това не беше въпрос. / - Знам. Но имам представа. А ти имаш ли? - Замислям се. Това, че нямам думи, с които да й обясня, значи ли, че нямам и представа? / - Добре, питам: защо значиш толкова много за мен. Защо имаш отговорите, които искам? / - Прекалено си нетърпелива. / - Отново не ми отговаряш! / - Отново си нетърпелива. Ако си все такава, каквото и д ати говоря, ти ще се стараеш да го наизустиш, вместо да го запомниш и да знаеш как да ти помогне. Освен това си и напрегната. Изчакай поне да подейства чаят. / - Какво има в него? / - Специални билки да се отпуснеш. / - нали няма да ходим в гората? / - Няма. Страх ли те е? / - Малко. / - А иначе ме преследваше и посред нощ... / - Ти сам оме омагьосваш. / - Хайде, изпий го.
Пия до дъно, гледайки я в очите.
- И сега чакаме да подейства ли?
- Той вече действа.
................................................... * * * * * * * * * ....................................................

Етикети: писаници

posted by dete @ 7:25 сл.об. Comments: 1

it's you

ти си очите си. единствено и изцяло. всяко петънце в тях, всеки нюанс на ириса. и не само. ти си очите си в погледа при всяко поглеждане - в мен, не в мен и навсякъде. да, ти. как вдигаш очи съзнателно или не, как гледаш продължително без да мигаш и помръдваш. защото те поглъщат всичко, обхващат цялата картина като че гледат нещо малко, а когато гледат нещо малко го правят значимо като цяла вселена. ти си очите ти затворени и устните ти, които наблюдавам в този момент. ти си очите ти тъжни, които никога не съм виждала, защото сме тъжни само със себе си. ти си очите си, чийто поглед често разчитам, едва долавям или съвсем не знам какво значи. ти си очите си, които владеят положението, ситуацията, мен. ти си очите си, които ми говорят отдалече, от много близко и бъркат в моите.
ти си устните си единствено и изцяло. с всяко помръдване на ъгълчетата, в застиналата от щастие усмивка. и не само. точно ти!
ти си очите и устните си заедно и изцяло, защото те създават образа на лицето, докато гледаш, гледаш и все едно създаваш нещо.

Етикети: филми, хубаво

posted by dete @ 5:45 сл.об. Comments: 3

Ирис (начало)

Ирис е вещица-самодива. И само аз го разбрах. Крие се зад дългите си широки поли, косата искри в черно. Виждала съм очите й да светят в тъмното като на котката й.
Наблюдавам я тайно. Лицето й почти не се вижда зад искрящите в черно коси, но знам, че е много бледо, чак бяло. И контрастира с червеното червило по устните й, което е толкова тъмно червено, че чак лилавее. На врата й виси нещо, но не успявам да го видя, защото не смея да се доближа толкова много. По цял ден събира билки в планината и тогава я следя много отдалеч, крия се зад дърветата навътре в гората. Суши цветчетата на скованата до живия плет маса. Чудех се дали знае, че съм наоколо. Каква самодива би била, ако не знаеше... но реших да й оставям следи за присъствието си. Веднъж, когато замина на поредната си разходка, й нацепих дърва – не знам как крехко създание като мен се справи, друг път изметох в двора. По детски намирах тази помощ за много полезна, въпреки че я виждах как тя размята секирата все едно беше клонче и наоколо хвърчаха трески. Освен това наистина исках да ме забележи. Знаех, че нямаше приятели в селото и за цяло лято скрити наблюдения, не видях нито един гост. А тя нито веднъж не показа, че ме е забелязала или усетила, не се озърташе, не гледаше назад, не реагираше и като се върнеше у дома и завареше някаква промяна. Разочаровах се. Възлагах големи надежди да ме открие, да ме потърси – оставях й цветя пред вратата преди да се събуди, пълнех торбичка с диви ягоди или боровинки, хранех котката й. Но не, тя приемаше всичко сякаш сама го е направила. Започнах да мисля, че нещо й има. Да се съмнявам, че наистина е вещица-самодива. Притеснявах се просто да се изправя пред нея – какво да й кажа, какво да направя, а тя как ще ме приеме.
Нямах представа какво точно прави една самодива, нито вещица, но в ума ми изникнаха точно тези думи, когато я видях за първи път. Вареше чай на двора в едно черно котле, на което се зачудих, защото мислех, че такива котлета има само в приказките. Моята баба, например, нямаше котле... Помирисвах чая, защото имаше вятър, беше от мащерка, но долавях и канела. Останах да я гледам и не знам, ароматът ли ме плени, или външния й вид. Тези разпуснати коси, които вятърът разпиляваше, но това изобщо не й пречеше. А най-странното в нея бяха дългите до колената й черни кожени ботуши с високи подметки. Това изобщо не прилягаше на жена в затънтено село в планината, или по-точно в гората.
Започнах да я следя още тогава. Между дърветата, едва стъпвах по боровите иглички, за да не вдигам шум, дори лазех в тревата. Тя докосваше леко кората на дърветата, вдъхваше от цветята и прибираше билки и листа някъде в пазвата си. По залез отиде до езерото, гледах я навела се в храстите. Но когато тя започна да се съблича, съвсем ме хвана срам. Легнах по корем в боцкащата трева и стиснах очи и запуших уши от ужас, осъзнавайки какво точно правя. Но тогава чух плясъците в езерото и се задигнах леко. Ирис сякаш танцуваше във водата. Започнах да пълзя напред, а ушите ми пламтяха. Гледах я как се къпе и плува, как разхвърля вода и мокри косата си. Голите й рамене, млечно-бялата кожа. И на фона на това пееше! Ставаше все по-мрачно, а аз слушах гласа й и не откъсвах поглед от бялото чудо пред мен. Тогава я помислих за самодива. И понеже не можех да мръдна, се почувствах омагьосана. Затова и усещането, че е вещица. Не станах от тревата, докато тя не се облече и не се отдалечи достатъчно. Едва имах сили да продължа да ходя след това преживяване и изобщо не обръщах внимание на това да се крия. Спрях да я следя по средата на гората и се прибрах.
Върнах се до къщата й чак след седмица. И после не пропуснах нито ден. А една вечер, когато баба ми заспа почти по светло, се измъкнах и затичах в тъмното. Нищо не виждах, но знаех пътя до къщата на Ирис наизуст – първо през голямата селска улица, покрай горните къщи, подминавам единствената лампа до паметника на загиналите войници и после право през поляната, прескачам малкия ручей, намалям ход, за не се спъна в едрите камъни, съвсем тъмно е, клоните на дърветата не са ми страшни, защото нощта е вълшебна. Мисълта за Ирис ме води напред – препускам, летя, нося се, плувам. Когато наближавам, обръщам на ходене, за да успокоя дъха си. В къщата й свети. Но не от лампа. Светлината трепти. Значи са свещи. И чак тогава виждам отвън на прозореца една свещ, оставена сякаш за самотни пътници, които минават оттам. Седя сред листата и се размечтавам. Приказките оживяват. Къщата й е страноприемница, хан, където уморени кервани спират за през нощта да починат, да се приспят с кана червено вино; виждах мястото за конете, помирисвах сеното, чувах песните на пътуващите, чувах стъпките й до горния етаж да им приготви стаите. Къщата й е пристанище, където акостират корабите. Къщата й е остров, а тази свещ е фарът; вълните се разбиваха по бялата й кожа. Прибрах се чак по изгрев.
Друга нощ я видях да излиза. Затича из гората и се изплаших. Почувствах се изоставена и измамена. Тръгнах в нейната посока. Открих я много навътре в гората и то само, защото беше запалила малък огън. Вареше нещо в котлето си, но този път нищо не помирисвах. Виждах я да движи устните си, но без звук; после едно монотонно пеене с различна височина. Помислих, че в котлето има кръв и че тя ще пие от нея, а после ще ме издърпа и ще накара и мен да пия. Но нищо такова не стана. Не разбирах какво говори, а и шепнеше. Вееше косата си. Мислех си, че не е на себе си. След това започна да се съблича и аз пак се засрамих. Беше ужасно да шпионирам тази жена, и колкото и да исках да се запознаем, ако го направехме, със сигурност щях да й призная, че съм я гледала, и тя щеше да ме отпрати. Не виждах голотата й, просто знаех, че е гола и нищо повече. Движенията й се превръщаха в танц, шепота й в песен, а аз стоях с отворена уста. Имаше светкавици, но без гръм, нито дъжд, и мислех, че тя ги предизвиква, че ги призовава чрез песните си-заклинания. Не усетих как главата ми клюмва и постепенно се унасям в сън. Песента й става приспивна, завива ме с дрехите си и шепне нещо в ухото ми, докато не заспя дълбоко. Сънищата идват – нови приказки с всички цветове и аромат на билки. Устните ми са сухи, но се появява роса. Вдъхвам и мириса на дрехите й – сънувам аромати. Дрехите са бели – риза и пола – значи е само по странните обувки. Сама съм, но не ме е страх. А Ирис се връща точно, когато се събуждам. Изгрява пред мен преди слънцето. За първи път се гледаме в очите. Тя си взима дрехите, аз потрепервам, но се обръщам на другата страна, докато тя се облича. Мисля, че ми говори по телепатия, но разбирам, че си въобразявам, когато отваря уста:
– Докога ще ме дебнеш? – казва толкова тихо, че да не чуя гласа й.
– Аз... съжалявам.
– Не беше ли по-добре да ми се представиш?
– Не беше лесно.
– Явно още не е, щом трябваше да направя това...
– Какво направи?
– Омагьосах те.
– Ти наистина ли си...
– Каква? Вещица? Самодива?
И очите й бяха черни и гледаха в мен, четяха ме. Нищо не можех да скрия от нея. И си казах всичко, защото и без това тя щеше да го разбере:
– Следя те всеки ден, откакто съм тук. Понякога и през нощта. Знам какво правиш, къде ходиш. Винаги съм с теб, крия се. Видях те и да се къпеш гола, съжалявам. Исках да се запознаем, но ме е страх, не знам от какво. Затова само ти оставях подаръци и вършех неща из двора. Харесва ми просто да те гледам да правиш това... което си правиш. И имаш хубава котка.
– Всичко това ми е ясно. Знаех кога ме следиш.
– Но ти нищо не каза... и не направи.
– Изчаквах. Хайде, ставай. Чаят е готов.

Етикети: писаници

posted by dete @ 9:59 сл.об. Comments: 1

o!

последна нощ в бургас. важна ми е някак. като онази първата. заради тримесечното отсъствие и вероятността да се върна къмто след сесията. важна и защото завърших всичките си изсиквания към храна навън - ядох катма със сладко и сирене и така желаната странджанка с лютеница (денонощни били) - харесва ми в момента да се оригвам на нея. заради още рома и снимките с дес от ехей преди малко, а вече са на компютъра и заради всички неща, които си разказахме с големи подробности понякога, защото сме една зодия :) и заради доброто 'сработване' или по-скоро усещане между фотограф и модел (защото само на нея давам доброволно да ме снима). заради картофите от мусаката, които боцках до преди още по-малко и ядях с внимание (и съзнание, хаха), за да усетя напълно сладкия им вкус.

Етикети: затворени очи, хубаво, photos

posted by dete @ 12:24 пр.об. Comments: 1

Вдъхновение и Съзнание

първи том: Вдъхновение
Вдъхновението, плам, е единственото, което остава да те радва, да е детско, да е чисто. прекалено е моментно. защото отвъд вдъхновението са две неща - изчезването или задълбочаването. Изчезването е като вече не се виждате с някого и вдъхновението се потушава, а задълбочаването вече е истинското убийство на първичността на вдъхновението (философски трактат by dete). опознавате се и това някак убива онази еуфория, която е сравнима само с влюбването, затова ми се случва да казвам, че съм влюбена и защото понякога не искам да ги разгранича и предпочитам да мисля за себе си като за влюбена. не че съм против задълбочаването, но както съм писала не ми се получава както си го представям, а и вече ужасно бягам от него, защото не ми се получава както си го представям и защото винаги нещо се обърква, винаги, и накрая остава само вдъхновението, на което да се радваш. а то като влюбването те кара да си говориш с хората наум, да си представяш и (и тук се усещам как трия изречения, защото се притеснявам кой ще ги прочете и какво ще си помисли) и бла-бла. странични ефекти на вдъхновението са вманиачаването (обсесивност, ако щеш, мартин). има ли нещо друго, на което да се радваш?
ето например сега гледам с вдъхновение закачената снимка на обръснатата и набола глава на Натали портмън и искам да я изям и се чудя кога ли я залепих (и не че искам да я ям,а искамда осъзная цялата липса на косата й като такава, да я усетя не само по пръстите си. понякога когато докосваш много леко с два пръста е по-добре, отколкото с цяла длан - цялото ти внимание и съзнание е в тия два пръста и така е по-концентрирано като усещания). не знам, пращат ми се любовни смси... the smell of you..
и добре, нека не е вдъхновение само от хора, да изляза малко от антропоцентричността, в която все изпадам почти без конкретика при това (ох, думите ми наистиа напомнят трактат)... нека е от снега, от топлото, от музиката, о боже музиката, от която виждаш цели и завършени форми, колкото и да са неоформени понякога - и то изчезва в един момент, в моментът, в който изчезнат за момент, дори и кратък да е - да е прибиране от навън или изчакване на следващата песен... кратко и моментно, но ужасно радващо. ужасно!

втори том: Съзнание
Да си осъзнат през по-голямата част от времето се оказва, че не всеки владее. не знам и дали е до владеене, не знам и как се получи да мисля за това. наблюдавам хората по улиците - софия е идеална за това - и ги виждам колко безсъзнателно вършат всичко. някак различно е от рутинните действия, поне при мен е различно и се усещам винаги в съзнание и то много ясно. те правят нещо рутинно без мисъл - вървят нанякъде, вървят и не забелязват хората, в които дори ще се блъснат, не обръщат внимание на действията си, докато седят в тролея и всичко това, докато аз ги наблюдавам в пълно съзнание. така съм дори да съм пила и няма общо със заспиването и говоренето на безсмислици и повръщането. дори да залитам аз знам какво правя, къде отивам и защо. дори да забравям нещо, никога не обърквам посоките и гледам да не правя неразбории, да си почистя повръщаното, ако се е стигнало до там. никога не може да ми се случи да заспя някъде без да разбера.. но това са прекалено тривиални неща. и мисля, че успях да обясня цялото нещо на тодор само онази нощ когато той беше много пиян, а аз не, и говорехме за това и той ми каза 'ти си повече осъзната от мен' сякаш ми беше прочел мислите от изминалата седмица, когато мислех само за това.
не знам, не знам, не знам

Етикети: затворени очи, писаници

posted by dete @ 5:07 сл.об. Comments: 4