Ирис (още въпроси)
Една нощ прекарахме не в гората, а в самото село. Разходих я по всички места, разказах й всички истории, които са ми се случвали там, дори най-незначителните, а тя ме следваше с лека усмивка и очите й светеха по-силно от луната.- Преди й бяха изгнили стълбите на църквата – говорех аз – и аз се подхлъзнах някак и се ударих на един пирон – още ми стои малък белег на глезена. Сега е оправена, де, пак бях тук като я реставрираха и постоянно душех боите, с които я рисуваха вътре. Жалко, че не чуваш камбаната й, въпреки че е досадно, когато я бият, а аз спя... – говорех безспир.
Показах й къщата на баба с някаква гордост, че сега и тя знае къде живея, поне през лятото. Заведох я и до долната чешма, където Ирис си изми лицето и въздъхна някак особено.
- А това беше къщата на моите баба и дядо – посочи вдясно от чешмата една хубава измазана къща на 2 етажа с външно стълбище./ - Не е ли тази от гората? / - И тя е тяхна, по-стара е, но тук живеехме.
Прегърнах я, защото помислих, че сигурно й е много тъжно, но тя продължи нататък. Подадох й няколко нощни сливи, които бях откъснала от незнаен двор и тя жадно ги изяде.
На другия ден първата ми работа беше да отида до къщата й в селото и да я разгледам на светло. Голяма външна чешма, чист плочник, градина със зеленчуци и цветя, лоза, правеща сянка над малкия пясъчник и бръшлян, разпрострял се по стената на стълбището; котка се протяга до оградата – общо взето, нищо особено... но как ли е изглеждало, когато Ирис е била там с баба си и дядо си знахари! Запалили са вечерен огън и са насядали край масата след като цял ден са били в гората и тримата и сега ще ядат бобена чорба върху трикраките си столчета и край тях – по всички стени, само билки и аромат. Когато вечерта разказах на Ирис това си видение, тя само рече ‘Трикраките столчета са вече в музеите, но горе-долу това беше’. Но аз тържествувах като след победа, докато не ме осени и веднага изчезна следният въпрос ‘самодивите били ли са деца... те раждат ли се?’ Исках да ми разказва още за детството си. Легнахме в тъмнината на стаята и топлината на завивките и в меката тишина Ирис се начерта пред мен като малко момиче с черна рошава коса, което върви подир знахарите и научава всичко от тях; като диваче, което (още оттогава) се къпе голо в езерото и тича между дърветата, поздравявайки ги едно по едно... Заспах като по време на приказка с мисълта, че сякаш много отдавна ми е разказвала това.
Още въпроси:
* Аз мога ли? – Знаеш, че можеш. Бъди по-уверена.
* Как се случва нощта? – като свърши деня. (Мръщя се.) О, ти искаш по-поетично някак да ти отговарям... как се случва, ами като завържеш очите на всички с черна лента, дори и твоите. Но тогава, дори през нея ще видиш звездите, само ти ще ги видиш.
* Ти как живееш съвсем сама? – нали ме виждаш как живея. (Имам предвид не ли самотна?) Не съм. И нищо не ми липсва.
* А защо след като знаеше, че те следя, не направи нищо толкова време? – Не мога ти отговоря сега, лично е.
Нищо, пак щях да питам по-късно.
У Ирис имаше някаква сдържаност – не казваше като мен нещо спонтанно, все едно премисляше всичко. И аз исках да стана замислена като нея и в моментите сама се опитвах да си придам замислен вид, но пък от толкова опити, не мислех за абсолютно нищо, така че реших да се съсредоточа върху наистина измислянето на въпросите, които ме тревожеха без все още да ги има. Прекаленото замисляне явно също не ставаше. Затова отивах сама на езерото и дълго гледах как слънцето си играе с водите му. Ирис се появи изведнъж – хареса ми тази почти неочаквана поява. Тя правеше срещите ни не толкова уговорени и винаги сигурни.
- Не мога да намеря въпросите – казах й. - Не трябва ли да се породят от някаква ситуация? / - Някои и така се раждат. Ако прекалено много ги търсиш, винаги ще ти убягват. / - Но аз сякаш ги знаех! И точно, когато трябваше да те питам, изчезнаха... Ирис, какво ще стане като свърши лятото? / - Остави това. Тоте разсейва. / - А ако не успея да те питам преди да си тръгна? / - Защо не пробваш да го напишеш, докато си сама? Така ще сложиш мислите си в ред. Нали пишеш и приказки, пробвай и за себе си да пишеш.
Чудесна идея, как не се бях сещала. И написах нещо – на места наивно или много откровено, на места звучеше като писмо до Ирис.
Етикети: писаници
posted by dete @ 1:17 пр.об.
Comments: 0
