детски му работи

- Ирис от малка обича самодиви. Баба й е разказвала много приказки и е била на село почтии през цялото време преди да почне първи клас. Ти сама знаеш колко е магическа гората там. Тя се измъкваше нощем и бродеше само по ‘самодивска риза’. Сънуваше странни неща. Аз като малка се чудех що за сестра имам и почнахме много да си говорим. Като починаха баба и дядо, ходехме сами на село. Аз на 10, тя на 16 и си живеехме чудно в гората. Учеше ме, което баба й беше казала за билките. То така се и роди магазинчето – в началото с билки почнахме. Ама и малко градска култура, няма как, и ей я на, с какви дрехи и обувки ходи – черно, черно. Аз й казвам, че само лятото е самодива, а като е тук е градски вампир – с тази бяла кожа...
Яна все едно отваряше всички врати пред мен. Тя редеше думи, аз виждах в детайлни картини малката Ирис, която сънува, а още не вярвах, че някога е била дете и че всъщност е толкова млада. Никога не бях мислила за възрастта й, но в човешки години си я представях на около 40 спрямо опита, който имаше. Естествено лицето й беше на съвсем млада жена, но това винаги свързвах с горския й характер. Все пак нищо не можеше да обясни телепатията, или интуицията, както Ирис предпочиташе да я нарича. Питам Яна за това.
- Тя казва, че просто сте се ‘надушили’, хванали сте една честота. / - Че това просто ли е?! / - Тя така смята. И много лесно е предположила, че я мислиш за самодива и вещица – нали се знае на какво прилича – Яна се смее, а аз още търся доказателства за нещо свръхестествено. / - Виж, една нощ тя пееше навън, аз я наблюдавах и внезапно заспах. Как става това? / - Ирис казва, че е от чая. / - Аз тогава не бях пила! / - Не знам от какво е било. Била си превъзбудена, било е късно, имаш прекалено богато въображение – такива неща. / - Не! Тя има някакви специални способности. / - И аз винаги съм я подозирала – казва Яна и пак се смее. Но когато вижда, че аз оставам сериозна, добавя: - Отпусни се. Тя те цени./ Вратата се отваря и влиза Ирис. Поглеждам я с обожание под влияние на репликата на Яна. / - Всичко ли трябва да й кажеш! – почти се скарва на сестра си. / - Ти явно никога няма да го направиш. / - Това е моя работа да реша. Ама че сте нетърпеливи. / - Просто защото знам, че няма да й кажеш много от нещата, а тя има нужда да ги знае. / Ехо, аз съм в стаята!– мисля си./ - Така не ми даваш възможност да се подготвя. / - Колко още месеца ти трябват? / - Яна! Още повече, че ти казах да не го правиш. /
Не съм свикнала да съм обект на подобно внимание.
Яна се преструва на разсърдена и излиза като дава възможност на Ирис или да продължи, или да погребе темата, докато тя си реши. Очаквам второто, защото знам, че не обича да я притискат – така и прави.

Но след няколко дни, когато сме в склада, пълен с опияняващи билки, тя казва:
- Мен нямаше кой да научи, кой да ми покаже как да развия това, което усещах в себе си за по-различно, но и по-голямо. Не исках да ти е лесно, да ти е наготово. Затова постоянно те измъчвах – несъзнателно. Затова не исках да играем на викторина с твоите неузрели въпроси и моите пожълтели отговори. Исках да знаеш за какво воюваш, ама наистина да знаеш – не просто за едното там възвишение, ами и името и цялата му история, и география, и флора, и фауна да знаеш! Да знаеш какво точно искаш да знаеш. Но да не мислиш, че е лесно да си на мое място – да трябва да мога да преценя как да постъпя с едно дете, да дозирам, непрестанно да пресмятам и да внимавам какво ти говоря и как – за да не те затрупам изведнъж. Или още по-трудното – да се удържам да не ти говоря за себе си, защото, защото моите минали търсения не ти трябваха тогава. Не ти трябваха, защото аз бях до теб. На мен никой не ми е отговарял, с никого не съм гледала нощта. Съвсем сама трябваше да се справя – не че съм преживяла лоши моменти, просто ми е било пусто. С Яна говорихме много по-късно за всичко това, дори беше наскоро – все пак и тя е малка. И тези самотни преживявания, освен че ме направиха по-силна – каквато исках и ти да бъдеш, пак те ме и изолираха, тоест аз се изолирах от хората. Имах да откривам цяла вътрешна вселена, така че нямаше как да бъда нормално социална. Понякога се отчайвах, че си въобразявам, че е глупост всичко, което мисля... подобни разкази ти спестих. И затова не исках от самото начало да ме питаш за мен, защото бях толкова слаба от радост, че те има, че можех веднага да се впусна да ти говоря за това отминало време. Не ти беше нужно. На мен ми беше, но се удържах. Никога не съм очаквала, че ще намеря друг подобен на мен, а ти ми се яви с цял един живот разлика в годините, с цяло едно мислене – и пак си същата като мен. Радвах ти се повече, отколкото съм показала и отколкото си разбрала. Яна може да ти е казала някакви неща, но това са нейните думи, тези са моите, и радостта си беше моя. В началото не я показах от стъписване – не вярвах какво се е случило, но докато те опознавах, нямаше как да не повярвам. Знам, че пазех дистанция – беше си някаква реакция срещу теб, че изобщо ми се случваш, а след това придоби очертания на навик. Знам, че това те нараняваше, но беше нещо, което трябваше да научиш – да можеш да усмиряваш вятъра в теб. Мисля, че по този начин ти отнех някаква първична твоя радост... Виждаш ли, аз не съм идеална – нито сега, нито тогава, не знаех от самото начало какво да правя. Не съм имала план-програма на какво да те науча. Дори не съм знаела, че съм способна на това. Не казвам и че съм успяла.
Ирис говореше бавно, премисляше думите си, не ме гледаше през цялото време, но като ме погледнеше, разбирах колко й е трудно да казва всичко това. Вниквах в думите й напълно, дотолкова, че ги виждах изписани заедно с всички прилежащи им тирета и запетайки. Бях изумена. За първи път тя говореше толкова дълго. Дори и напрегната външно, някъде в себе си беше отпусната, щом беше решила да ми каже всичко това. Само наум съм се осмелявала да я питам едва половината неща, за които ми говори, за други и фантазията ми не стигаше. От изумление нищо не можех да кажа и само й благодарях вътрешно за думите – че ги има изобщо. А самите те бяха много чудни, никога не я бях чувала да се изразява така. Едва сега окончателно повярвах, че е човек. И това не ме разочарова, а тъкмо обратното – всичко, което казва, заедно с факта, че е човек, я правят още по-велика. Сега магичността й приема друга форма и този път е завършена
Гледахме се дълго след като приключи. Беше ми се разкрила напълно. Бях виждала тялото й голо, но сега я виждах изцяло – и тази гледка беше по-ясната от двете. Беше ми обяснила всичко, стаявано от страх или добри намерения, и сега очакваше моята реакция. Все още само я гледах и смилах думите, показали несигурните й мисли, показващи ми я вече от всяка страна. Доверяваше ми се до такава степен, че с открит поглед чакаше да реагирам и наистина искаше тази реакция. И аз бавно тръгнах към нея, клатушкайки се цяла вечност, милион звезди угаснаха и се родиха още толкова, докато стигна до нея и в следващия момент обърнах гръб на тези вечности и я прегърнах толкова силно, че се търкулнах в нея.
Влязох в нея. Тя влезе в мен. Влязохме си у дома. У нас. Бяхме едно и също нещо с нелепата разлика от 8 години, но какво беше тази осмица освен една нова огледалност, която беше просто аксесоар към нашата идеална съвършеност тъй както си бяхме една в друга. Разликата във времето превърнахме в тъкмо обратното нещо в пространството. Ние създавахме ново измерение.