бърза литература
Чака ме с бутилка вино от вратата.
И с каквото още си поискам.
После ще пием кафе.
Цяла нощ.
За да можем на сутринта да сме будни.
***
Обиждам я, макар за нея да не са обиди,
а самата истина.
Крещя й ‘кучка’,
а тя се смее истерично.
Трябва да й се навикам,
защото бързам, закъснявам
за следващия гневен пристъп.
***
Той единствен крачи по паважа.
С дългото си черно палто,
но не защото си пада по класиката.
А сестра ми все забравя
на кого й прилича в лице.
***
Движенията й са танц,
съвсем естествени.
А моите сковани,
съвсем естествени.
Действие и противодействие си взаимодействат.
***
Сега не спи, защото е нощ.
Вампирясва по без нощница.
Пуши гола на балкона.
Знам, защото съм сънувала.
***
На снимката е мойта раница,
с нещо вече изгубено,
но тогава закачено на нея.
***
Слушай, не става дума само за очите.
Устата – тя е много важна!
Не само устните – те са романтика,
а устата като цяло.
Подчертава очите п-добре от всеки молив.
Такава огромна цялост,
че после е трудно да се отървеш.
***
Умело се прави, че не гледа
Аз правя същото.
Докато не стане по-тъмно,
и гостите не намалеят.
Тогава вече няма какво да гледаме.
Но всъщност го правим винаги по светло.
Както е тръгнало, така ще продължи.
Come on, baby, light my fire.
***
Oбръща се. Вероятно не е заспивала.
– Какво правиш?
– Пиша.
– Какво?
– Не знам. Неща.
– По-конкретно?
– Диалога ни в момента.
– Защо, толкова е тривиален?
– Може да го промениш, ако кажеш нещо уникално.
– Не искам. Това как звучи?
– Пропиля една възможност.
*****************************
Дес, тези дървета имат очи!
Като в илюзия на Twin Peaks.
Етикети: poetry
Двуседмичен отчет (extremly long)
*
в петък (24ти) – неочаквано, но прекрасно напиване – неочаквано с водки и коктейл, а кит-кат-и валят от небето и после ходя много бързо, а милото Кате търпеливо дочака на 21 год. да се влюби за първи път, да има гадже, и др. неща за първи път. Пак съм в отдавна не-билото състояние на говорене на много глупости и опипване на ближния – т.е. най-близко стоящия (уау, тва аз ли съм). А когато сме само с Антония, под алкохолно влияние й разказвам за ‘Зеленото’ на ирта, защото тя пие второ мохито; и за теорията ми защо всичките ми приятели са красиви; и само фуча до тоалетната.
*
събота (25ти) – успивам се за работа, защото не знам, че съм от 9ч., и баща ми ме събужда с думите ‘ми аз те чакам’. И после ударни дози кафе, за да съм свежа за tonite. Вечерта у мАртин, но с негово отсъствие, поради засиленото присъствие на сестра му и др. съученички, правят ми опашки и черен молив на очите, колкото и да ми треперят очите, и по случайност имат от онова червило, което и Жужу има – номер 31!, и което открих, че ми отива, така че не ми се разминава, и за първи път от пролетта съм със сутиен (освен случаите пътуване на стоп); и вече съм напред в опипването на някой и друг задник... уф (О, Кате, това си ти, извинявай), и всичко това на мега-чалга-фон. После следва чуденката дали аз или мА. ще закъснее повече. И учудването, когато всички маси в Дъ Бокс са резерве, така че ние сме буквално на сцената, което не че е зле. И вместо ‘шоколад’, крещя ‘ендорфин’; сдобивам се с кутия пал мал от една току що изключена от френската промоутърка – 12-класничка; и някакво същество с къса косица скача край мен, но какво да направя, just feeling pervert with these eyes; а по пътя за вкъщи задигам едно паве от тези, с които ще правят градинката до нас. Ушите гърмят.
*
понеделник (27ми) – another manic monday
Ден – пия кафе, много пикая, копчето на джинсите ми се скъса, скоро ще започна да уча, усещам го, течният сапун е прекрасно бял, а единият зюмбюл проби почвата, май и вторият натам се отправя. Тази вечер/нощ ще го напиша, за да го изкарам от себе си след 2 години. Ще е трагедия.
Нощ –
За Нечовешкото с любов: Опитах се да преодолея нещо минало, за да се помиря с цвета на очите си и за да мога да употребявам пак тази дума ‘нечовешко’. Някои неща изведнъж се превръщат в толкова съкровени, че чак стават табу.
Моето огромно чудо. Което ме отрече. След теб чудесата, ако изобщо ги има, са невъобразимо малки. И след теб – как да се зарадва човек на такава нищожност. Но после, поради натрупани липси, радостта идва и от най-малките неща, в очакване на нещо голямо, но никога с мисълта, че може да е Огромно като теб.
Любовта трае 13 дни и 13 часа. После се прибира вкъщи. С някой влак. Broken.
* вторник (28и):
Нощем в дъното на червената чаша аз съм Мерилин Менсън.
А аз какво да оцветя?
Къде са ми моливите да ги подостря?
Да ги наостря и да ги забивам
после цветни в нечии очи,
за да не са кафяви,
а оранжеви например.
А с гума ще нанасям
пластичните корекции.
Доволна съм днес – изпратих на Г.Г. двата варианта на ‘Колаж’ и си написах СV, с което отговорих на обявата за писане статии по гей-въпроси. Ирта е чудесна!
Петя Дубарова.
Подозирам, че дупето ме боли от колелото, което пък не е възможно. Лошото ще е, ако е свързано с кръста ми по някакъв начин.
* един от най-уникалните ми сънища, пълна лудница. Намирам се в Стара Загора и съм отишла до къщата на Ралица, но там ме посреща баба й и ми казва, че я няма и тръгвам по улици, които са ми познати, после решавам да я потърся при приятелката й Анна. Тоест излиза, че и друг път съм била там и знам как да стигна до блока на Анна!!! После телефонът ми звъни, изписва се, че е Лени, но като вдигам се оказва Плам, казва ми, че Лени й клипнала да й има телефона (?!) и затова тя сега можела да ми звъни от нейния телефон все едно. И всичките улици са ми познати, и то между разни блокове, но се надявам момичетата да не са се качили в апартамента, защото не си спомням кой точно е (?!?). Като наближавам, на една пейка виждам Ралица с още 3ма човека, но изобщо не ги поглеждам, а като вече съм при тях, се оказва, че това са Поля, Реси и Петина. Най-много се радвам на Поля, а за Петина съм учудена, че се виждаме, щото нямах намерение, въпреки че се е върнала в Бг, но й разтърсвам ръката много пъти като се здрависваме и после не й обръщам внимание. Реси и Поля си отварят куфарчетата с инструменти (?!?!) и там виждам малки чукчета, които можеш да хванеш с два пръста (и с малки чукчета ние чукаме чакълчета – това чак сега ми излиза като сън, след като цял ден на Камен бряг си го пеехме с Вера, но през август). Казват ми професиите си, нещо много изчанчено.
* Валя правилно казваше на мА. да запечата онзи момент в снимка, а той отвърна, че това не се случва за първи път и на колко такива е ставал свидетел, но този път определено беше за последно.
*
на 1 декември (петък) забравям да си сложа червената лентичка, а краят на ноември не е успокоение, защото и през дек. имам от ‘моите дати’.
* ужасното усещане, че гърдите ми растат, тоест усещам как се случва, и сериозно се замислям за сутиен. Тежест.
*
на 6 дек. (сряда) беснях, защото парентс отказаха супер предложението на сестра ми за нов рс на добра цена; казваха, че те от рс нямат нужда (а работата е, че им трябва принтер, к. да е толкова специален, че да изкарва текст на кирилица през дос, но и да не е с usb, щото нашето рс е от каменната ера и няма такъв порт => аз твърдя, че рс нямам); не приемаха и факта, че разполагах с половината пари, и бях готова да кажа сбогом и на раница, и на диктофон (а каква машинка си бях избрала само!). затова се обърнах към Светата троица – 1. (авто)агресия – себе си, стената и любимата играчка; 2. Да направя нещо, което знам, че ще ги ядоса, но пък и аз не заради това го правя – най-после използвах оранжевата боя, която бях свила; просто я размазах по ръцете си оставих отпечатъци по вратата и шкафа; разбира се, последва ‘как да си изчистиш ръцете от блажна боя в 11:30 вечерта без разредител, пазейки тишина и разхождайки се гола от едната баня до другата’; 3. Самотна мента край морето, което изобщо не се вижда, почти задължителното вече в такива моменти смс-ване до ири, минава полицейска кола, бутам някакви неща да паднат на пясъка и си запушвам учите за тря съка, искам да си хвърля бутилката по някое стъкло от новите блокове, които не са оставили място за небе, не успявам, лягам и съм труп на минутата.
*
на 7 дек. (четвъртък) майка ми каза, че е съгласна за рс като си поделим разходите. Тъкмо предната вечер бях решила, че още няколко месеца и сама можех д си купя дори лаптоп, а сестра ми иска тя да ми го вземе дори.
* стаята ми не че е разхвърляна – тя е прекрасна!
* смятам да конкурирам ирта с алтернативен разказ ‘Зеленото’ – цялата съм в зелени дрехи – тениска, блуза, анцуг, яке, понякога чорапи – на тях има 3 различни зелени шарки, а не работя озеленител)
*
8-9 дек. (петък-събота) – малко обиколки по автобусите с трилитрова бутилка мляко, което после изкипявам при варене, докато обезкостявам пиле за супа, или, по-скоро, се наяждам с него. Ципът на раницата ми ме беше предал точно преди пътуването за пловдивската Остава и сега я закопчавам с 4 безопасни игли и съм като неосъзнато учениче от 5 клас, но ми е необходима за дрехите за работа (онези зелените). Мисията ‘да посрещнем Мариян на гарата с Валя и мА’ стига до ‘зъзнене на пейка и театрални проблеми’, докато Мариян не ни открива сам. в автобуса, след като го виждам на светло, развълнувана казвам на валя ‘прилича на Брайън Молко в клипа на ‘meds’. Тя го поглежда – ‘не съм го гледала клипа’, ‘там Б.М. е със същата коса като на Мариян – тоест почти гола глава. Ако това го кажа сега на мА, той ще си помисли, че искам да налетя на Мариян (тя се смее). Ама това е така!’ А той е толкова срамежлив, толкова отделен от другите, а Пикадили е така ненужно огромно, waste of space, а Ана има прекрасни обувки и самата е прекрасна и само на метър от Мариян й казвам за какво си мисля (и на нея Б. Молко й е в списъка, но на второ място), а на нея й приличал на ‘младия Dave Gaham’. Вървим зад него и Ирта и се навиваме една друга на кого прилича повече; мръсни женски приказки... и всичко това, рано или късно, е написано в смс до ири с добавката ‘искам до го ***’, при която и аз се чудя на себе си. А той, със своята невинно бяла риза, не се отделя от мястото си и почти не разговаря с никого, а и аз не отивам при него, само веднъж му погалвам наболата косица. И после е коктейл от маслини, ром, анкета върху салфетка какво искат хората да се слушат днес, опити на Зара да ми откопчее сутиена, и някакви ръце, и кога ще ме подстрижеш, и обаждания от софия, Камен Донев, мартини в крайна сметка и вино, и страхотно говорене с Ана, ще напиша книга, но по някое време всичко по-горе, или поне алкохолното му съдържание, ми забърква главата и я карам да си повтаря думите и все повече загубвам логическата връзка, но се държа, докато не заспивам, деляща легло с така-и-не-се-запознаваме-с-кого, на фона отново на инж. Донев и сутрешното учудване, че всички са се изнесли и само с ирта спим тук. А мен тепърва ме чака първа смяна на работа от 7ч., заграбвам шепа бонбони и тръгвам пеша в студеното, като даже подранявам с 5 минути и почти заспивам на една пейка. ‘Колежката ми’ (малко ми е странно да я наричам така – набор е на майка ми, но пък сме родени на една дата, хаха) е съпричастна и тя върши повечето работа при подреждането на магазина, а мен ме оставя с мекия стол, където аз наистина спя и се събуждам през пет минути, за да не се унеса съвсем. За моя радост от 7 до 8ч. влезе само един човек, купи си боза!
Не бях играла дартс в Бургас, а всички си мислеха, че ще ги разбия, защото имам мишена вкъщи. На първата игра съм последна, но на следващата ги бия и коментара ‘ти чакаше ирта да си тръгне, за да си покажеш възможностите ли?’ А Живко ми отнема следващата победа само с последните си 3-4 хода, и после вървим до пощата, ‘откъде познаваш...?’, ‘от интернет’ – обикновено това е мой отговор, но сега питам аз. И някъде се намесва Остава в Дъ бокс, и се оказва, че той е бил от другата страна на сцената, но в тази посока, аз виждах само момичета, и струващият ми се после почти неизменен въпрос ‘познаваш ли Ася?’ – пита той, и този път се оказва, че сме се виждали на часовника вечерта, когато аз заминавах за Сандански.
*
10ти срещу 11ти дек. – е другата ми дата, на която решавам, че няма да се сдухам, въпреки че как да заспя, по дяволите – ставали са чудеса... но трябва да ставам рано на другия ден, и просто чета 2 книги едновременно, за да се откъсна и да се приспя
*
13ти дек. (сряда) – в 7 сутринта ‘колежката ми’ отключва катинара на магазина, спира се, отваря вратата – ‘не съм отключила отдолу, а тя се отвори’. Гледаме към долната ключалка – превъртяна е наистина. После забелязваме изкривяванията по самата врата и се чудим дали и преди са били тук, но следите са съвсем нови. ‘някой се е опитвал да влиза’ (за 10 години не знам колко пъти е имало опити, дори и влизания). Все пак благодарим, че не е успял, защото пък катинарът си беше заключен. Докато се суетим около вратата идва баба ми. Влизам навътре и от първата крачка, виждам разпилени кутии от дъвки и цигари. Не е истина – някой Е успял да влезе. Зад щанда е малко бойно поле – касата, на която съм аз, просто липсва, на земята кутии, монети, шоколади, цигарите ги няма, от другата каса (която всъщност е просто чекмедже) са измъкнати всякакви забравени боклуци. В следващото помещение, пребъркани за пари шкафчета, в които има само лъжички, торбички и касови ленти. Знам, че не са намерили парите, не ги оставяме в касата, там са само по 2 и по 1лв. и стотинки, които обаче също не бяха малко. Проверявам ‘скривалището’ на парите, оставени за стока днес, там са си. Оглеждам във всеки склад, не са и припарвали там, и в офиса не са търсили. Звъня на баща ми, и двамата сме сънени и не можем да се притесним съвсем. После на полицията, говоря сякаш всеки ден съобщавам за кражби. Докато ги чакаме единият хляб пристига, човекът само го оставя до вратата и изчезва с разбиране без да му платим. Идват 3 ченгета, разпознават ‘почерка’, защото се оказва, че снощи не сме били единствените ограбени. Тогава виждам, че от хладилната витрина липсват всички салами и луканки, интересното е, че неща като филе, шунка, бекон, си стоят там. На десетина метра баба ми намира торбичките ни със стотинки и етикети за стоките. Нашите пристигат, баща ми носи празни бутилки за вода, а майка ми ядене в кутия – каквото и да се случва, трябва да се яде и пие вода. След като ни разпитват и ни остава само да чакаме ‘екип’ да огледа, с баща ми тръгваме към монетите и продължаваме нагоре, намираме две празни кашончета от сокчета, в които после се сещаме, че държим цигарите от другата каса. Искаме да намерим самата каса, но аз намирам само едно коте. Като се връщаме, ‘екипът’ е дошъл и бла-бла свидетели и репликата ‘аз ли да му нося апарат, той кат не се е сетил’, и за последно се убеждавам, че определението ‘криминалисти’ е само по филмите. CSI Bourgas са 3-4 човека, които имат само сив прах за отпечатъци, забравили са си апарата, и не им и минава през ума да огледат около магазина за нещо захвърлено и добре че е един клиент да каже, че намерил касата отзад, и нашите юнаци да вземат отпечатъци и от нея, оле! И добре че съм аз, че да си намеря стотинките там, където е била касата и ги питам ще снимат ли, кво ще правят, а те ми казват само ‘събери си ги, преди някой друг да ги е събрал’. Смешки. Мръзна отвън, за да казвам на устремилите се към магазина клиенти, че не работим.
Майка ми отива с ченгетата в 5то РПУ, а ние с баща ми и ’колежката’ заключваме и почваме да чистим. Хора се опитват да влязат, отпращам ги с едно ‘не’ на пръста, а една луда баба се е хванала за решетките ‘Искам камъни за котката’ (разбирай котешка тоалетна) и трябва два пъти да й кажа да се разкара. Имаше една жена – засича ми погледа през прозореца, показвам й, че не работим, и тя имаше толкова разбиращ и едновременно успокояващ поглед. Така – липсват колбаси, почти всички цигари, намираме към двайсетина кутии, онези тъпаци съвсем тенденциозно са оставили любимото ми синьо виктори и престижите, чувала с кафето, хубавата ми ножица, някакви смотани шоколади, които баща ми взима за 20 стотинки и всъщност въобще не са шоколади, кутия нескафе 3 в 1 (но пък е оцеляла една резервна) и айскафе на якобс. Касата си я намерихме, а докато разчиства, под един лист колежката намира банкнота от 20лв. и се смеем, алкохолът не е пипнат, а бяхме пълни, скъпите шоколади също. Не че не се радвам, че тези неща са запазени, но ме е яд как може такива тъпаци да са ни разбили магазина. И най-голямата чуденка е как са отворили катинара, щото щом могат да отворят такова здраво желязо, какво повече да купуваме за залостване.
Вместо в 7 отваряме в 9:30ч., и преди баща ми да отиде за стока, се съветваме кои цигари са ни приоритетни, за да купи само тях. Отивам да събера етикетите от листата, и като се връщам до вратата намирам желязна халка, оказва се тази на която се държи катинара – всичко разбирам. Другата халка, която е закачена за вратата и на която се държи падналата, е извита, така че не им е трябвало на копелетата да отключват катинара, свалили са го с халката, а нататък е лесно имаш ли лост... ах, да имах чук! Това е успокоение и няма да сменяме катинара, а ченгетата дори не погледнаха вратата, съвсем ясно се вижда как е извита. А ние не предполагахме, защото катинарът пак е бил закачен. Вместо до 2ч. работя до 5,30, за да може баща ми да пообиколи за нови халки и да ги сложи. Сигурно до следващия път, но поне нашите се решиха на СОТ.
Етикети: гадости, глупости, концерт, сънища, personal, poetry
искрено и (непри)лично
Skunk Anansie -
SecretlyI've been biding my time,
been so subtly kind,
I've got to think so selfishly,
'cos you're the face inside of me.
I've been biding my days,
you see evidently it pays,
I've been a friend,with unbiased views,
then secretly lust after you
So now you feel lusty and you're bored & bemused
You wanna do someone else,
so you should be by yourself,
instead of here with me, secretly
Trying hard to think pure,
bloody hard when I'm raw,
you're talking out so sexually,
'bout boys & girls & your friggin' dreams.
Now you feel lusty, you're hot & confused.
So now you've been busted,
you're caught feeling used.
You had to do someone else,
you shoulda been by yourself,
instead of here with me,
secretly, secretly
Треперене.- Студено ли ти е?Без отговор.- Аз така треперя след оргазъм... - усмивка.- Да.Спасителна прегръдка.Етикети: (непри)лично, poetry
