детски му работи

четвъртък, февруари 21, 2008

OST на сънищата ми

понеделник, ноември 12, 2007

Дни ли бяха да ги опишеш!

INXS! Roxette, U2, Plcb, Radiohead, Travis, Skiny Puppy-Tainted love, Kebap4eta i Rozi, Panican!, NG.

Като почне един ден, освен, че не знаеш със сигурност дали е продължение на предишния, ами и продължава няколко дни. Сега не знам имения ден на Мишо у тях начало на този пореден цикъл ли беше, или част от него в по-дългосрочен план... В броя следват: Линч, филм, мижанка, спане, зелено и супа.

- Линч (9 ноември) - този ден трябва да се празнува в Бг като национален празник. Да, бе, и аз го пипнах.

излизане от квартала - куфарче излита от червена жигула, караща бясно. Аз тичам да го отворя. ирта – дете, недей, може да има бомба. Но то по-скоро прилича на аптечка. Жена от блока от терасата си ни казва да го занесем в онази сивата къща. чудя се на себе си как не заебавам ситуацията. Жена от къщата ни благодари. С нищо не ни черпи. според мАртин трябва да направим още 2 ‘добрини’ и без проблем ще ни пуснат на пресконференцията на Линч. Мартин се опитва втората да е да върне някому една изкопана играчка-маймунка; а аз – да спася човек от куче. не се получава.
· тролей – ирта влиза от друга врата и оставаме разделени почти до СУ; и с мА. се отдаваме на устно творчество стил инж. Донев и по-зле. Помня за един пакистанец-бежанец, затворен в буре, който от 2 години не дишал и някакви стари градски песни с нов аранжимент.
· Шипка 6 – по кафе, ореховка и кекс убиваме време до Линч и обсъждаме стратегия как да влезем при журналистите.
· Кемпински-Зографски – до където с мА. се добираме почти накъсмет. Не усещам още вълнение. Едно мо миче, неориентирано като нас, също търси съдбовната зала Витоша. Тръгваме 3мата и се оказва,ч е тя е от Новинар, Казваме й ние от коя медия ще се представяме. После осъзнавам,че всъщност е по-голяма. ред залата всички, които влизат, се вписват в списък. На въпроса ‘от коя медия сте’, казвам пързо ‘Алма Матер, радиото’ и за мое учудване ни казват просто да се запишем. Истински имена и сменени телефони. Ексайтед!
· в залата – сядаме нахално на първия ред и гледаме как всички се приготвят с фотоапарати с огромни обективи и записващи устройства. мА. вади нашето – мп3 плейъра му; и листи за писане.
· His Majesty enters – почти не разбирам когае влязъл и седи точно пред мен и говори, обяснява с ръце за трансцеденталната медитация (и съответния университет, който ще се строи в Младост 4, ноу джоук) и ръката му описва вълни и въртележки, а апаратчиците пред него снимат настървено всяко едно движение, което с нищо не се различава от редишното. Аз пускам плейъра на запис и той спира на 2рата минута от липса на място. но го държа докрай, за да правим впечатление, че сме от медия. И проклинам това радио, че ни е дало толкова малко техника! В продължение на много минути, докато Линч говори, гледа точно мен и аз се хипнотизирам и искаме да участваме във филми. Перчемът му е адски як! Боже, ако не жиевя в София, а в Бургас, как ще ми се случват такива неща!
· преди филма – имаме около 2 часа, кото пропиляваме в пътуване, храна и търсене на магазин за бельо и у мА. за преобличане.
· филмът ‘Линч’ – (9 ноември, 15ч.) – на опашката за билети засичам Десу-бу, която е именно в Алма Матер радиото и й предлагам записките на Марто като материал.
· сънят – да, интересен е филмът, особено, докато говори по телефона с Джеръми Айрънс, реже врати и прави дупки в декорите, пуши и хвърля фасовете на пода на ‘офиса’ на радиопредаването си, но сънят ми се обажда в този час и нещо и между 2 сцени сънувам толкова много и постоянно се оплаквам на Деси-бу колко ми се спи.
· въпросите – Линч излиза с жълта вратовръзка и усещането е сякаш сме били заедно досега. Повечето въпроси са тъпи, защото 1) има отговорено в книгата му; 2) са за Туин Пийкс, а за това са изписани хиляди сайтове, но кой да ги чете освен мАртин. Но има и добри попадения и той разказва как се е ‘появила’ идеята за Боб във филма; за Денис Хопър в ‘Синьо кадифе’.
· фенове – после отиваме за автографи – нещо, което не харесвам, но в случая много исках. Книгата ми е в Бургас, та ми се подписва на тетрадка. После снимки с телефона ми и ‘You’re the greatest!’ - казва мАртин. ‘Thanx, maaaan’ - отговаря Линч,

Прибиране - звъня на мама да следи да ме види по телевизора, хаха! Замъквам мА. у нас да ми изяде яденето, което прави 3та поредна нощ за него да не се прибира
- Мижанка - след папане и домино, идва Калоян-голямата Шашка. Плам рещава, че живея много далеч след като почти я навих да дойде, за това пък Марта се съгласява почти от раз, което е едно голямо УАУ! Децата се чудят вече на какво да играем, а до Листопад никога няма да стигнем
§ Марта - не е толкова изумена, както когато я побутнах и й казах 'аз съм dete', може би защото този път е подготвена. Не, бе, и аз се чувствам така сред 3ма непознати! Пък и и обещахме да не я упояваме, за да й вземем бъбрек-два. Чайове, бири, а на децата все им се играе. Странно, но преобразуваната Асоциации (един по един се изреждат да казват дума, докарала им асоциация от предната) се оказва доста плодотворна, най-вече заради обратното на асоциации. Като банан-самолетоносач-тиква-сламка-фенерче-килим-шише-химикал (сега си ги измислям, че ми стана забавно). Марта е почти срамежлива, почти разговорлива, съвсем Риба и почти с коса - на което (последното) се изумявам с възхищение 'как е възможно' всеки път като я погледна. Както викахме навремето, когато си говорехме за обръснати глави - 'хубав и правилен череп'. После слушаме инж. Донев до попикаване и после невероятно идиотската идея да играем на мижанка. Калоян съвсем се вдетинява покрай нас (все той измисля детските идеи). След 2 кратки игри в двустаен обаче идва невероятно умната идея за мижанка навън!
§ Играта - е луда. Имаме обособен периметър. Припомняме си правила за броене и крещим 'Пу за менеееее' в 2 посред нощ. Доста изморително и голяма бягане пада.
§ Вътре - се прибираме да поиграем уно (след представяне една по една картите, нарисувани от нас, пред Калоян и Марта) с бисквити, кекс и локум и мусика още. След нов и продължителен изблик на лиготия и хилеж (от не-спане), ми се доспива ужасно.
- Спане - шашка ще спи в стаята на Тошко, който още не се е върнал от филм с Георги и вероятно ще спи у тях. Което се оказва не така, когато се оказва, че без да разберем Тощо се е прибрал, докато сме били навън и спи без да ни чува. Спим. Богове, най-сетне! Събужда ме телефонът на Шашка, който трябва да тръгва. Студено е. духалка и второ одеяло. Другите си спят. Пак сън. Събуждат ме очертанията на лицето на Марта, която също трябва да тръгва. Станало е горещо. А навън! Навън е снежно като Нова Година! Мартин и той ще тръгва. Водя ги до спирката и обяснявам за рейсовете. Облечени са като за лятна олимпиада, а е студ. мА. изчезва до близката мания за зимно яке и чао на Марта.
- Зелено (10 ноември-събота) - след лекция, на която почти спя, се добирам до Зеления панаир на НДК, с Плам, Ачо и Катя. Купувам си 'адската' торбичка от плат със зелени кленове листа и надпис 'зелен бъди'; гледаме филмчета с добра идея, но ужасно патетик разказвачка; много полезни брошури и доброволчески лагери. После харча пари и за книги (не знам - за половин седмица ми липсват 80 лв.) - Силвия Чолева - Картички (наистина с картички) и 'Посветено на терлика - 20 артекспедиции в Източните Родопи' на Артдвижения Кръг. После у Жужу и Катето, където да си взема ютията и лампата и ме засипват със стари програми и седмици в софия и де що неща съм си забравила при изнасянето преди година (старата ми квартира). С див ентусиазъм им говоря за яката зелена торбичка и показвам, за Линч, за Марта, за Калоян и мижанката посред нощ, показвам блогове, а Жужу се зачита и ходи по линкове. После пътувам за Георги за т. нар. Сефте парти, купувам ром и чипс. Оказвам се 'сама жена' - там са само Ванката и Кем и 2ма георгиеви колеги. Компютърът е заел цялото им внимание и в отчаяние ям филии с лютеница и салати и чипс и бонбони. Не че се чувствам не на място, просто ми се прави нещо, а хората се кефят само да играят халф лайф и някъв самолет. Поне си говорим с Кем за Линч (и той бе там) и с Георги доста, което ми е някак неочаквано. Иначе очаквах познати като мА, Мишо, Ети, Ани... Брех, напоследък само с момчета се събирам - като едно време, но сега никой няма колички и автомати.
- Супа - мА. звъни и под секрет му казвам, че тук няма никой по-познат и си тръгвам без да казвам на георги, че ще ходим у Мишо, сори. Оказва се, че в Жужу съм забравила всичките си пари и разполагам с лев и нещо. Той пък с още по-малко и сме луди. Уж да избягам от заледеното на моста на влюбените, падам на сухо място както съм с раницата, пълна с ютия и лампа. Белегът на ръката ми са 2 дупки като ухапано от змия. Изпускаме явно последния автобус за Мищо, щото е 11ч. и правим тегели да се стоплим. Той тръгва да ни взима сколата, защото ни обича безкрайно. Само ни е смешно. И 'Мартин, случвало ли ти се е да имаш... значи имаш едни 'преди' и 'сега',м които са разделени от един момент, в който осъзнаваш, че никога вече не можеш да възприемеш човека пред теб по същия начин?... оф, абе в любовен аспект!'
§ Докато чакаме Мишо, мА. преиграва: 'хайде, това такси закъснява...ало, поръчах едно такси' и в този момент Мишу бие спирачки до нас. "Мишо, виж, ухапа ме змия' - показвам му 2те дупки.' 'Ааам...', 'Закарай ме в болница!', 'Сега нали няма да умреш... в нас?' Загриженост, хаха!
§ Оказва се, че Мишо е адски паричен на наш фон - 5 лв. За няколко дни, с които купуват бира! Шапката ми е паднала в калта и докато Мишо е пак в магазина за суха супа, щото имал картофи, с мАртин разиграваме диалози 'не, мишо, никакви пари не сме намирали в колата. Изобщо не сме и тършували! И никакъв автобус не е минавал!' и ' Мишо, какъв прах ще ми дадеш за шапката? Имаш ли за ръчно пране? Ама да е за цветно! И с омекотител!' когато наистина го питам, той казва, че имал за жълто пране!
§ Обявява, че той сам ще прави супата, защото знае с мА какви ги забъркваме поне като стане дума за спагети. За последните Мишо даде само едно масло и кетчуп (щото така си ги обича), а ние сложихме в нашите: лютеница, всички подправки, краставички, камби и моркови от буркан и невероятните ябълка, чесън и мед!
§ Още под влияние на престоя в Георги и игрите, казвам,ч е като противовес ужасно ми се гледат Футурама, Фемили гай и Саут парк, квото пуснат! След малко Фемили гай, почваме първия епизод на Туин Пийкс и Мишо заплашва да го спре след като мАр. Говори репликите с героите, затова си ги говорим зад гърба му. Друг път не ми е било толкова интересно да гледам, все едно съм във филма и почти ще се разплача за Лора. Не от филма, а от Огън, следвай ме и книгата с дневника й се разбира повече за нея и защо всички са потресени. Нямам търпение да видя идването на Дейл Купър, но си лягам и той тъкмо се появява. Oh, what are these fantastic trees!
§ (11 ноември) - мишо ми се смее, че тва ми бил най-дългия сън и че спя с очилата. Епично прибиране от 2 часа и без късмет.
- Бонус трак - 11 ноември вечер: Тошо е направил чудна картофена салата, в която лукът и картофите са правопропорционални по размер и количество. Разпръсквам всички брошури, книги, седмици в софия, програми п опода и уж ще оправям, но само чета, пак ям, оправям малко, пиша, пак ям, чета... докато не звъни Петя да съобщи, че ще изюрка мА. да дойдат. Направо i feel sorry for him, четири вечери му станаха навън. Той не й вдигнал обаче и тя се докарва сама с половин бутилка коняк и жартиери!
§ И се почва взаимно лакиране на ноктите на краката в червено и черно между трима ни с Тощо. Коняк с кафе, снимки на лака и игра на уно.
§ Свещи и игра със сенките, когато Тошо си е легнал. Не, няма да се вмъкваме в леглото му и да спим тримата!
§ Ще спим. Спрях музиката, но се обичаме. Не, не се притеснявам. Не нищо ми няма. Не, добре съм. Да, бе, добре съм. Дете съм, нали знаеш. Малко не мога. Малко нищо не мога. Малко се притеснявам. Но за 2 години и половина има напредък
Дете!
Дете!
Дете, детедетедете! Дете се оказва не случайно избрано име. Малко ме е страх. Малко е нелепо. Топло. Горещо. Без одеяло е студено. Хубаво топло. Навсякъде мирише по различен начин, но все така хубаво - аромати от мъжки парфюми и сладък дъх на бахар (и аз не знам!). аз съм котка.
Дете съм и не съм свикнала., трудно е. да и не. По-скоро да, но...
Спим, тихо.
Топло. Горещо. Със студени крака, които не се стоплят.
Напредъкът е хубаво нещо. Дете, хубаво е. знам.
... Къса коса в ръцете ми, мека, топла. Разтапящо меко, стъписващо топло.
Не знам как да се отпусна съвсем, пречи ми нещо. Топло. Пари. Гладкост. Знаеш ли, забелязала съм, че нямаме координираност като се целуваме.
Хахаххахаха, знам!
Ще спим ли? Не. Ама сега това какво значи!
Искам така! Ъ, не. Последно?
Fuck, fuck!
Аз, такова, не мога. Какъв е проблемът? Не мога. Защо? Не мисля, че успявам
@#$$%^&ế()І)+ế^$#@@
не, не мога!
(страх ме е)
добре, спим.
Ъъ, това такова ли беше? Да. Окей, да знам.

Етикети: (непри)лично, затворени очи, сънища, филми, хубаво

петък, януари 05, 2007

бла

сънувам... че ставам в 9ч. и съм във филмчето на пауърпъф гърлс, много истинско. и страшни неща сънувах предните два пъти, но в съня изобщо не ме беше страх, може би имам напредък. след 2 месеца прекъсване и нея сънувах, най-вероятно защото Сара ми писа за нова година 'you should come with us in Esence'...us?, кой друг се включва в това?, още не съм преживяла последното ходене в софия, а вече си мисля за следващото февруари, и Лайбах, с надежди за европейското по биатлон в Банско (ходи ми се пък). и не можах да си напиша перверзния червено-черен разказ, а компютъра ми продължава все така да може да пуска клипа на 'Protege-moi', само този клип, нищо друго.

Етикети: затворени очи, сънища

петък, декември 15, 2006

Let's talk about...let's talk about you and me

Въпросът е, че трябва да поговорим. Въпросът е и, че не знам как. Не мога да си представя, а от толкова време се опитвам. Виждам само минали неща, или си фантазирам. Виж, много по-сложно е, ще опитам да го опиша. Въпросът е, че не си представям нито една дума, реакция, поглед, усмивка, държание въобще. Не ми идват думи за това. Дали някой трябва да се извинява, дали другият да прощава – ще ти кажа защо е сложно, но не знам кого да си избера за ‘виновен’. Въпросът е, че сега е много по-сложно, защото, когато стана само ‘сложно’, аз не ти казах => съм виновна. Разбира се, имам си извинителна причина да не ти кажа и тя е на края на това. И понеже ти не знаеше, че е сложно, стана по-сложно. Въпросът е!, че аз мислех, че ти знаеше, че е сложно => излиза, че вината е твоя (и от повтаряне на едни и същи думи, стана тъпо). Въпросът е, че сама не знам как да се държа, ако заговорим. Да се унижа; да съм арогантна; да се придам важност; да се изкарам жертва (?!) – тези варианти не са приемливи, защото въпросът е, че не искам да действам като ‘детски гъз’. Да, въпросът е и, че продължавам да се осъзнавам ролята си в ситуацията, а оттам и държанието си. И не става дума да се прави някакъв компромис, или да се правим, че ще забравим, защото няма. Въпросът, по дяволите, е какво искам аз, какво искаш ти, и какво можем да направим по въпроса след като толкова се оакахме! Въпросът е не аз да си пиша глупости и да не знам какво мислиш ти и по тоя повод да се отнасям в телепатични умения. Въпросът също така е, че знам, че нищо вече не е същото и няма да бъде, но единственото, което успявам да си представя е заспиване заедно, защото го смятам за нещо съкровено и мамка му искам отново да се случва. Въпросът е това от сънищата ми да се случи наистина. Въпросът е, че трябва да ти кажа много неща, които не успях. Всъщност въпросът е, че ужасно ме е страх, а това не е достойно извинение за каквото и да било.

Етикети: сънища, personal

Двуседмичен отчет (extremly long)

* в петък (24ти) – неочаквано, но прекрасно напиване – неочаквано с водки и коктейл, а кит-кат-и валят от небето и после ходя много бързо, а милото Кате търпеливо дочака на 21 год. да се влюби за първи път, да има гадже, и др. неща за първи път. Пак съм в отдавна не-билото състояние на говорене на много глупости и опипване на ближния – т.е. най-близко стоящия (уау, тва аз ли съм). А когато сме само с Антония, под алкохолно влияние й разказвам за ‘Зеленото’ на ирта, защото тя пие второ мохито; и за теорията ми защо всичките ми приятели са красиви; и само фуча до тоалетната.
* събота (25ти) – успивам се за работа, защото не знам, че съм от 9ч., и баща ми ме събужда с думите ‘ми аз те чакам’. И после ударни дози кафе, за да съм свежа за tonite. Вечерта у мАртин, но с негово отсъствие, поради засиленото присъствие на сестра му и др. съученички, правят ми опашки и черен молив на очите, колкото и да ми треперят очите, и по случайност имат от онова червило, което и Жужу има – номер 31!, и което открих, че ми отива, така че не ми се разминава, и за първи път от пролетта съм със сутиен (освен случаите пътуване на стоп); и вече съм напред в опипването на някой и друг задник... уф (О, Кате, това си ти, извинявай), и всичко това на мега-чалга-фон. После следва чуденката дали аз или мА. ще закъснее повече. И учудването, когато всички маси в Дъ Бокс са резерве, така че ние сме буквално на сцената, което не че е зле. И вместо ‘шоколад’, крещя ‘ендорфин’; сдобивам се с кутия пал мал от една току що изключена от френската промоутърка – 12-класничка; и някакво същество с къса косица скача край мен, но какво да направя, just feeling pervert with these eyes; а по пътя за вкъщи задигам едно паве от тези, с които ще правят градинката до нас. Ушите гърмят.
* понеделник (27ми) – another manic monday
Ден – пия кафе, много пикая, копчето на джинсите ми се скъса, скоро ще започна да уча, усещам го, течният сапун е прекрасно бял, а единият зюмбюл проби почвата, май и вторият натам се отправя. Тази вечер/нощ ще го напиша, за да го изкарам от себе си след 2 години. Ще е трагедия.
Нощ – За Нечовешкото с любов: Опитах се да преодолея нещо минало, за да се помиря с цвета на очите си и за да мога да употребявам пак тази дума ‘нечовешко’. Някои неща изведнъж се превръщат в толкова съкровени, че чак стават табу.
Моето огромно чудо. Което ме отрече. След теб чудесата, ако изобщо ги има, са невъобразимо малки. И след теб – как да се зарадва човек на такава нищожност. Но после, поради натрупани липси, радостта идва и от най-малките неща, в очакване на нещо голямо, но никога с мисълта, че може да е Огромно като теб.
Любовта трае 13 дни и 13 часа. После се прибира вкъщи. С някой влак. Broken.
* вторник (28и):
Нощем в дъното на червената чаша аз съм Мерилин Менсън.

А аз какво да оцветя?
Къде са ми моливите да ги подостря?
Да ги наостря и да ги забивам
после цветни в нечии очи,
за да не са кафяви,
а оранжеви например.
А с гума ще нанасям
пластичните корекции.

Доволна съм днес – изпратих на Г.Г. двата варианта на ‘Колаж’ и си написах СV, с което отговорих на обявата за писане статии по гей-въпроси. Ирта е чудесна!

Петя Дубарова.

Подозирам, че дупето ме боли от колелото, което пък не е възможно. Лошото ще е, ако е свързано с кръста ми по някакъв начин.

* един от най-уникалните ми сънища, пълна лудница. Намирам се в Стара Загора и съм отишла до къщата на Ралица, но там ме посреща баба й и ми казва, че я няма и тръгвам по улици, които са ми познати, после решавам да я потърся при приятелката й Анна. Тоест излиза, че и друг път съм била там и знам как да стигна до блока на Анна!!! После телефонът ми звъни, изписва се, че е Лени, но като вдигам се оказва Плам, казва ми, че Лени й клипнала да й има телефона (?!) и затова тя сега можела да ми звъни от нейния телефон все едно. И всичките улици са ми познати, и то между разни блокове, но се надявам момичетата да не са се качили в апартамента, защото не си спомням кой точно е (?!?). Като наближавам, на една пейка виждам Ралица с още 3ма човека, но изобщо не ги поглеждам, а като вече съм при тях, се оказва, че това са Поля, Реси и Петина. Най-много се радвам на Поля, а за Петина съм учудена, че се виждаме, щото нямах намерение, въпреки че се е върнала в Бг, но й разтърсвам ръката много пъти като се здрависваме и после не й обръщам внимание. Реси и Поля си отварят куфарчетата с инструменти (?!?!) и там виждам малки чукчета, които можеш да хванеш с два пръста (и с малки чукчета ние чукаме чакълчета – това чак сега ми излиза като сън, след като цял ден на Камен бряг си го пеехме с Вера, но през август). Казват ми професиите си, нещо много изчанчено.

* Валя правилно казваше на мА. да запечата онзи момент в снимка, а той отвърна, че това не се случва за първи път и на колко такива е ставал свидетел, но този път определено беше за последно.

* на 1 декември (петък) забравям да си сложа червената лентичка, а краят на ноември не е успокоение, защото и през дек. имам от ‘моите дати’.

* ужасното усещане, че гърдите ми растат, тоест усещам как се случва, и сериозно се замислям за сутиен. Тежест.

* на 6 дек. (сряда) беснях, защото парентс отказаха супер предложението на сестра ми за нов рс на добра цена; казваха, че те от рс нямат нужда (а работата е, че им трябва принтер, к. да е толкова специален, че да изкарва текст на кирилица през дос, но и да не е с usb, щото нашето рс е от каменната ера и няма такъв порт => аз твърдя, че рс нямам); не приемаха и факта, че разполагах с половината пари, и бях готова да кажа сбогом и на раница, и на диктофон (а каква машинка си бях избрала само!). затова се обърнах към Светата троица – 1. (авто)агресия – себе си, стената и любимата играчка; 2. Да направя нещо, което знам, че ще ги ядоса, но пък и аз не заради това го правя – най-после използвах оранжевата боя, която бях свила; просто я размазах по ръцете си оставих отпечатъци по вратата и шкафа; разбира се, последва ‘как да си изчистиш ръцете от блажна боя в 11:30 вечерта без разредител, пазейки тишина и разхождайки се гола от едната баня до другата’; 3. Самотна мента край морето, което изобщо не се вижда, почти задължителното вече в такива моменти смс-ване до ири, минава полицейска кола, бутам някакви неща да паднат на пясъка и си запушвам учите за тря съка, искам да си хвърля бутилката по някое стъкло от новите блокове, които не са оставили място за небе, не успявам, лягам и съм труп на минутата.
* на 7 дек. (четвъртък) майка ми каза, че е съгласна за рс като си поделим разходите. Тъкмо предната вечер бях решила, че още няколко месеца и сама можех д си купя дори лаптоп, а сестра ми иска тя да ми го вземе дори.

* стаята ми не че е разхвърляна – тя е прекрасна!

* смятам да конкурирам ирта с алтернативен разказ ‘Зеленото’ – цялата съм в зелени дрехи – тениска, блуза, анцуг, яке, понякога чорапи – на тях има 3 различни зелени шарки, а не работя озеленител)

* 8-9 дек. (петък-събота) – малко обиколки по автобусите с трилитрова бутилка мляко, което после изкипявам при варене, докато обезкостявам пиле за супа, или, по-скоро, се наяждам с него. Ципът на раницата ми ме беше предал точно преди пътуването за пловдивската Остава и сега я закопчавам с 4 безопасни игли и съм като неосъзнато учениче от 5 клас, но ми е необходима за дрехите за работа (онези зелените). Мисията ‘да посрещнем Мариян на гарата с Валя и мА’ стига до ‘зъзнене на пейка и театрални проблеми’, докато Мариян не ни открива сам. в автобуса, след като го виждам на светло, развълнувана казвам на валя ‘прилича на Брайън Молко в клипа на ‘meds’. Тя го поглежда – ‘не съм го гледала клипа’, ‘там Б.М. е със същата коса като на Мариян – тоест почти гола глава. Ако това го кажа сега на мА, той ще си помисли, че искам да налетя на Мариян (тя се смее). Ама това е така!’ А той е толкова срамежлив, толкова отделен от другите, а Пикадили е така ненужно огромно, waste of space, а Ана има прекрасни обувки и самата е прекрасна и само на метър от Мариян й казвам за какво си мисля (и на нея Б. Молко й е в списъка, но на второ място), а на нея й приличал на ‘младия Dave Gaham’. Вървим зад него и Ирта и се навиваме една друга на кого прилича повече; мръсни женски приказки... и всичко това, рано или късно, е написано в смс до ири с добавката ‘искам до го ***’, при която и аз се чудя на себе си. А той, със своята невинно бяла риза, не се отделя от мястото си и почти не разговаря с никого, а и аз не отивам при него, само веднъж му погалвам наболата косица. И после е коктейл от маслини, ром, анкета върху салфетка какво искат хората да се слушат днес, опити на Зара да ми откопчее сутиена, и някакви ръце, и кога ще ме подстрижеш, и обаждания от софия, Камен Донев, мартини в крайна сметка и вино, и страхотно говорене с Ана, ще напиша книга, но по някое време всичко по-горе, или поне алкохолното му съдържание, ми забърква главата и я карам да си повтаря думите и все повече загубвам логическата връзка, но се държа, докато не заспивам, деляща легло с така-и-не-се-запознаваме-с-кого, на фона отново на инж. Донев и сутрешното учудване, че всички са се изнесли и само с ирта спим тук. А мен тепърва ме чака първа смяна на работа от 7ч., заграбвам шепа бонбони и тръгвам пеша в студеното, като даже подранявам с 5 минути и почти заспивам на една пейка. ‘Колежката ми’ (малко ми е странно да я наричам така – набор е на майка ми, но пък сме родени на една дата, хаха) е съпричастна и тя върши повечето работа при подреждането на магазина, а мен ме оставя с мекия стол, където аз наистина спя и се събуждам през пет минути, за да не се унеса съвсем. За моя радост от 7 до 8ч. влезе само един човек, купи си боза!
Не бях играла дартс в Бургас, а всички си мислеха, че ще ги разбия, защото имам мишена вкъщи. На първата игра съм последна, но на следващата ги бия и коментара ‘ти чакаше ирта да си тръгне, за да си покажеш възможностите ли?’ А Живко ми отнема следващата победа само с последните си 3-4 хода, и после вървим до пощата, ‘откъде познаваш...?’, ‘от интернет’ – обикновено това е мой отговор, но сега питам аз. И някъде се намесва Остава в Дъ бокс, и се оказва, че той е бил от другата страна на сцената, но в тази посока, аз виждах само момичета, и струващият ми се после почти неизменен въпрос ‘познаваш ли Ася?’ – пита той, и този път се оказва, че сме се виждали на часовника вечерта, когато аз заминавах за Сандански.
* 10ти срещу 11ти дек. – е другата ми дата, на която решавам, че няма да се сдухам, въпреки че как да заспя, по дяволите – ставали са чудеса... но трябва да ставам рано на другия ден, и просто чета 2 книги едновременно, за да се откъсна и да се приспя
* 13ти дек. (сряда) – в 7 сутринта ‘колежката ми’ отключва катинара на магазина, спира се, отваря вратата – ‘не съм отключила отдолу, а тя се отвори’. Гледаме към долната ключалка – превъртяна е наистина. После забелязваме изкривяванията по самата врата и се чудим дали и преди са били тук, но следите са съвсем нови. ‘някой се е опитвал да влиза’ (за 10 години не знам колко пъти е имало опити, дори и влизания). Все пак благодарим, че не е успял, защото пък катинарът си беше заключен. Докато се суетим около вратата идва баба ми. Влизам навътре и от първата крачка, виждам разпилени кутии от дъвки и цигари. Не е истина – някой Е успял да влезе. Зад щанда е малко бойно поле – касата, на която съм аз, просто липсва, на земята кутии, монети, шоколади, цигарите ги няма, от другата каса (която всъщност е просто чекмедже) са измъкнати всякакви забравени боклуци. В следващото помещение, пребъркани за пари шкафчета, в които има само лъжички, торбички и касови ленти. Знам, че не са намерили парите, не ги оставяме в касата, там са само по 2 и по 1лв. и стотинки, които обаче също не бяха малко. Проверявам ‘скривалището’ на парите, оставени за стока днес, там са си. Оглеждам във всеки склад, не са и припарвали там, и в офиса не са търсили. Звъня на баща ми, и двамата сме сънени и не можем да се притесним съвсем. После на полицията, говоря сякаш всеки ден съобщавам за кражби. Докато ги чакаме единият хляб пристига, човекът само го оставя до вратата и изчезва с разбиране без да му платим. Идват 3 ченгета, разпознават ‘почерка’, защото се оказва, че снощи не сме били единствените ограбени. Тогава виждам, че от хладилната витрина липсват всички салами и луканки, интересното е, че неща като филе, шунка, бекон, си стоят там. На десетина метра баба ми намира торбичките ни със стотинки и етикети за стоките. Нашите пристигат, баща ми носи празни бутилки за вода, а майка ми ядене в кутия – каквото и да се случва, трябва да се яде и пие вода. След като ни разпитват и ни остава само да чакаме ‘екип’ да огледа, с баща ми тръгваме към монетите и продължаваме нагоре, намираме две празни кашончета от сокчета, в които после се сещаме, че държим цигарите от другата каса. Искаме да намерим самата каса, но аз намирам само едно коте. Като се връщаме, ‘екипът’ е дошъл и бла-бла свидетели и репликата ‘аз ли да му нося апарат, той кат не се е сетил’, и за последно се убеждавам, че определението ‘криминалисти’ е само по филмите. CSI Bourgas са 3-4 човека, които имат само сив прах за отпечатъци, забравили са си апарата, и не им и минава през ума да огледат около магазина за нещо захвърлено и добре че е един клиент да каже, че намерил касата отзад, и нашите юнаци да вземат отпечатъци и от нея, оле! И добре че съм аз, че да си намеря стотинките там, където е била касата и ги питам ще снимат ли, кво ще правят, а те ми казват само ‘събери си ги, преди някой друг да ги е събрал’. Смешки. Мръзна отвън, за да казвам на устремилите се към магазина клиенти, че не работим.
Майка ми отива с ченгетата в 5то РПУ, а ние с баща ми и ’колежката’ заключваме и почваме да чистим. Хора се опитват да влязат, отпращам ги с едно ‘не’ на пръста, а една луда баба се е хванала за решетките ‘Искам камъни за котката’ (разбирай котешка тоалетна) и трябва два пъти да й кажа да се разкара. Имаше една жена – засича ми погледа през прозореца, показвам й, че не работим, и тя имаше толкова разбиращ и едновременно успокояващ поглед. Така – липсват колбаси, почти всички цигари, намираме към двайсетина кутии, онези тъпаци съвсем тенденциозно са оставили любимото ми синьо виктори и престижите, чувала с кафето, хубавата ми ножица, някакви смотани шоколади, които баща ми взима за 20 стотинки и всъщност въобще не са шоколади, кутия нескафе 3 в 1 (но пък е оцеляла една резервна) и айскафе на якобс. Касата си я намерихме, а докато разчиства, под един лист колежката намира банкнота от 20лв. и се смеем, алкохолът не е пипнат, а бяхме пълни, скъпите шоколади също. Не че не се радвам, че тези неща са запазени, но ме е яд как може такива тъпаци да са ни разбили магазина. И най-голямата чуденка е как са отворили катинара, щото щом могат да отворят такова здраво желязо, какво повече да купуваме за залостване.
Вместо в 7 отваряме в 9:30ч., и преди баща ми да отиде за стока, се съветваме кои цигари са ни приоритетни, за да купи само тях. Отивам да събера етикетите от листата, и като се връщам до вратата намирам желязна халка, оказва се тази на която се държи катинара – всичко разбирам. Другата халка, която е закачена за вратата и на която се държи падналата, е извита, така че не им е трябвало на копелетата да отключват катинара, свалили са го с халката, а нататък е лесно имаш ли лост... ах, да имах чук! Това е успокоение и няма да сменяме катинара, а ченгетата дори не погледнаха вратата, съвсем ясно се вижда как е извита. А ние не предполагахме, защото катинарът пак е бил закачен. Вместо до 2ч. работя до 5,30, за да може баща ми да пообиколи за нови халки и да ги сложи. Сигурно до следващия път, но поне нашите се решиха на СОТ.

Етикети: гадости, глупости, концерт, сънища, personal, poetry

събота, октомври 28, 2006

kolaj

http://homily.cult.bg/7/index.php?id=5181

Етикети: писаници, сънища

вторник, октомври 24, 2006

great expectations

ИМА НАДЕЖДА! - крещи нещо в главата ми и на мен ми иде да се разкрещя - след онзи разговор.Стига си сънувала.(yeah, laugh at me. I know it's asking for your 'benediction')Някаква телепатия особена. по рибешки.някакво усещане. по моему.усещане кога нещо не е довършено и има какво да се сложи в картинката....и по дяволите да няма пълнолуние тия дни, че не мога да спя?! ПЪЛНОЛУдИЕ.