факлено/пъклено
запалили са факлите, когато отиваме и вече не ми е така смотано, както преди половин час, когато висях пред бившето БСУ с всички хора, които обикновено висят там и пият и карат скейт и ми стана супер тъпо и неадекватно сред тях и как никого не познавам и само си гледах телефона и накрая се върнах във Вилекула при нели и мишо. и добре, че е петя, за да е с мен, а и знам, че би познавала някои от хората там. и се появява владо, който бях забравила, колко е голям и висок и го хващаме двете под ръка по пътя до терасата. движим се бързо, петя се поздравява с много хора, ние с владо се следим с очи, някой тарамбучи приятно. сядаме на летния татър, където верно ще ни прожектират филмчета и аз го чаках това с нетърпение. студено е..и яки снимки на бг природа, да не повярваш даже. с владо топлим петя, а типът, с когото се запознахме предния ден и карахме колела до сарафово, се е появил и си говорим и коментара на п. 'май днес на теб ти се лепват всички луди', 'не, запознахме се вчера', 'оооо'. но студеното си казва думата и по средата на филмчето за пирин търчим до най-известния и оборотен магазин в Морската - аз за ромче, те за не помня какво. като се връщаме, някакви познати на владо си тръгват и ни дават едната факла и се греем, прегръщаме и духаме в длани. и понякога мразя всички онези 'активисти', които уж са дошли за 'каузата', а всъщност само се събират и пият и се смеят и си спомням за миналия 17ти май в софия, когато се получи точно така и се бях разочаровала, и бяха оставили едва ли не само на мен и на едно дете на 14 години да раздаваме листовки и да информнираме хората 'за кво се борим, по дяволите'.
и когато всичко свършва гасят факлите и с петя се насочваме уж да се запознаваме с момичето без коса. п. се познава с тази, която събира факлите и тя тъкмо вади едни дълги свещи и тях да ги палим (що ли) и трите в един глас 'калинкиииии', оказва се, че по едната има восъчни калинки и после вика една друга да ги види 'наистина са калинки' и с петя стоим с по една такава запалена свещ и гледаме към онова момиче. 'айде гасим', казва другата и прибират нещата. приближаваме се и не знаем какво да и кажем (владо решава той да ни запознае, ужас). и по-скоро само си говорим помежду си и нищо не става и се хили и дори не виждаме кога си тръгва, владо й научил името и че е със сестра си. после разпитваме някъв тип за нея, който ни гледа подозрително ('е, как така накъде тръгна, за какво ви е?') и особено мен, защото 'теб съм те виждал в изгрев' и половин час да му обяснявам, че не живея там, нито някога съм, но работих известно време, и че не, не съм от 35и блок! някой раздава безплатни вестници 'свободна мисъл', яко.. една от организаторките ми сочи откъде да се запиша в мейлинг лист, като й казвам от кои други получавам мейли и разбирам, че тва не че е първата проява за природата в бургас, на която аз участвам, а че е първата изобщо!
как се пикае с кърпичка, с която някой си е бърсал носа преди това и с петя, клекнали - обмяна на опит за пикаене по градинки с липса на кърпички въобще. владо си тръгва с подозрителния младеж и го навиваме да го разпита за девойката.
и после с някъв друг тип си говорим за педерасите как го сваляли по влакове и т.н. и се казвал Дрогата - 'аз съм дрогата, ве!', добреее. още предния ден като го видях ми хареса пънкарското му излъчване с гащеризон с прилепнали крачоли, Англия братче! и продължава с тва как мразел педерасите и изведнъж дава нова посока 'ааа, лесбийките са мноо яки' и аз падам да се смея. и петя се включва в нов разпит дали познава онази девойка и казва, че е бисексуална и за някви тройки споменава, господи. 'вие гаджета ли сте?'. после си споделят годините, той си вади личната карта да потвърди, че е 89, невъзможно! изобщо не прилича на толкова малък. онзи тип с колелата от предния ден пита дали не иска да ни изпрати донякъде, смея се, на него му става странно и си го казва...
появява се някакъв дядо, която прегръща петя, но тя му се изплъзва, хваща ме за ръка и избягваме оттам 'тоз е педофил'... нови храсти, нова обмяна на опит за кърпичките и вървим страшно бързо. хайде, пица. ромът ме е замаял. всичко ми се случва бързо. отхапвам парче пица, топя пръсти в чесновия сос, друго не помня. и бързането. и изпращането както преди. 'да, мамо, до блока съм' и после чао и също така бързо се прибирам и разбирам, че дори няма 12ч...
Етикети: затворени очи, action
Бруталната нежност.doc
Връща се, когато се стъмва. Очаквам я. Днес по лицето й има по-малко рани, почти никаква кръв, само долната й устна е сцепена. Белезите от вчера обаче са потъмнели – челюстта лилавее, лепенката от дясната вежда е почти паднала. В очите има недоволство от не изчезналата ярост, затова този път ме подминава и отива право в банята. Къпе се дълго и аз чакам напрегнато дали поне водата ще разсее гнева, дали моето присъствие ще я успокои и днес, дали гледката от получените рани няма да я притесни, щом и ежедневните схватки не са успявали досега. Когато идва при мен, в стаята нахлува топлина и една малка усмивка посред мокрите кичури. Справила се е. Сгушва се в мен. Косата й ухае от бебешкия шампоан, докато я суша бавно, и късите косъмчета се изправят, прилича на настръхнал таралеж, но с меки бодли. Когато се вижда в огледалото отсреща, за първи път се смее тази вечер и ме целува. От шията надолу е ароматът на малини от онзи прекрасен сапун.
Гледам я как се облича. Тялото й е пострадало повече от лицето. Намазвам с крем колената й, вероятно е падала на асфалта и така е ожулила кожата там, превързвам с бинт. Цветът около ребрата също се различава от телесния, а по гърба забелязвам и четири дълги следи от одраскано. После се заемам с ръцете й – изваждам няколко трески от дланите й, кокалчетата й са зачервени до кръв, мажа и тях.
Неми сме. Не знаем и езика на жестовете. Говорим си само с очи. Така се разбираме най-добре. Тишината никога не ни е пречела. Дори напротив – тя знаеше, че където е тихо, там съм и аз, а това значеше далеч от какафонията навън, далеч от дневните й занимания. В тишина се бяхме и запознали. Една нощ в парка, когато беше прекалено студено, за да има някой навън по това време, я видях да седи в тревата. Бършеше кръвта, която не спираше да тече от устата или от носа й. Зъбите й тракаха не знам дали от студ, или от силна болка. Дадох й моята кърпа, защото наоколо й бяха разхвърляни червени салфетки на топка, а очевидно последната – в ръката й, вече подгизваше. Тя я прие и закри лицето си с нея. Все още стоях и наблюдавах, а кърпата бързо потъмняваше. Тогава коленичих до нея и я побутнах да легне на тревата, за да отива кръвта навътре. Тя ме погледна бясно и се изплаших от това почервеняло лице. Но после схвана намерението ми и поклати глава. Знаех, че си е помислила ‘Как не се сетих по-рано’ и се отпусна назад. Дишаше дълбоко през устата и току се извръщаше на една страна, за да плюе. Когато спря да тече, извадих шише вода и друга кърпа, с която да я измия. Арката над веждата беше разцепена и засъхнала кръв стигаше чак до врата й. Беше се отпуснала със затворени очи и само присвиваше устни, когато докоснех някое болезнено място. В един момент ме загледа продължително, а аз усетих, че мигам по-учестено от обикновено и че се бях притеснила. Отвори леко уста сякаш, за да каже нещо и аз инстинктивно се наведох, за да чуя звука, но нищо не излезе и тя пак поклати глава и също замига. Усмихнах се и повдигнах вежди, а тя ми отвърна с един питащ поглед и остана така, докато не се увери, че и аз не мога да говоря.
После пихме кафе в денонощна закусвалня, която учудващо беше пълна и понякога засичах погледи към нас – сигурно се чудеха на това подпухнало лице и неговорещи си хора. Но пък очите стигаха, за да си кажем всичко необходимо, а и се сетих да извадя бележника си от раницата и водехме писмен диалог. Бяхме заедно до сутринта, когато на сервитьорката й беше писнало от нас, защото седяхме само пред празните си чаши кафе и недовършена палачинка. Разделихме се и гледах след нея как изчезва в мръсната уличка между оградите на два блока. Цял ден не ме хващаше сън и следобяд излязох с надеждата да я намеря някъде. Обиколих парка, проверих в закусвалнята, а съвсем не исках да вървя по онази уличка. Там я намерих. Въргаляха се в прах и ситни камъчета, кръв по дрехите (сигурно затова всички бяха в черно, за да не личи изцапаното), размахваха ритници и юмруци, крещяха – усещах вибрациите, когато устите им се отваряха. Само тя беше мълчалива. От веждата й отново течеше кръв. Застанах срещу нея, за да ме види, но погледът й беше друг, не снощния – усмихнат, макар и с усилие. Когато ме разпозна, изблъска човека от себе си, рязко ме хвана за лакътя и ме задърпа далеч от тези побеснели хора. Болеше ме, но скоро ме пусна. От очите й все едно излизаше огън и ме правеше на пепел. Държеше юмруците си стиснати пред тялото, но аз нямаше да я нападам. Бързо се обърна и изтича при другите. Останах да я чакам. Не знаех дали го иска, нито кога ще се върне. Гледах как слънцето залязва, но виждах само подивелия й поглед от преди малко. Тогава хората започнаха да излизат един по един; които не накуцваха, бягаха. Тя вървеше бавно, с наведена глава, и като ме доближи, се облегна на стената. Не се гледахме дълго време. Накрая ме хвана за ръка и се махнахме от това ужасно място.
Тя продължаваше да се връща там през деня. Продължаваше да бъде с мен след поредния бой. Аз продължавах да се грижа за раните й. Разбирах, че има нужда от тези ‘сбирки’. Но знаех, че има нужда и от мен. Промяната ставаше постепенно. В началото се будеше и веднага изчезваше до вечерта. Прибираше се изтощена и промивах раните й, докато спеше. Сега отива там едва следобяд. Освобождава се от вътрешната болка като насити тялото си с физическа. А през нощта я лекувам. Свива се до мен и я галя дълго. Кожата на кокалчетата й е груба от постоянното цепене. С тези ръце нанася жестоки удари на другите, за да ги освободи от тяхната болка или за каквото там са отишли, но с мен тези ръце са нежни. Мен не може да нарани по никакъв начин. По гърба ми с пръсти рисува усмивки; безименният прокарва по устните ми все едно ми слага червило; целува слепоочията ми; между зъбите й кожата ми на корема, все едно сега ще я продупчи, а тя прави леки влажни захапвания. И ръката й изчезва под пижамата ми.
Етикети: писаници
mm
трябва да е било миналата неделя, защото попаднах на 'полет над нощта', но преди да разбера това помислих, че по тв българия всъщност гледам концерт на Роси Рос!!!!!? някой помни ли това същество!? та тя все така седеше на столче с китарка, мацка и половина просто, изглеждаше пак като малко момиченце, а една от песните дори беше на српски и се казваше 'воли ме' може би... верно че и дистанционното малко запецва, но аз едва откъснах поглед от тази завладяваща картина.... смей се да ехти в коридора..
Етикети: глупости
meds - Консервирани Спомени
Снощи. точно, когато медитирам/се приспивам и виждам червено небе на бял фон, или бяло небе на червен фон, или две различни небета и после става наситено мастилено, алармата на телефона ми забучава тревожно. 23.41. даже я бях забравила. римайндър. римайндва ми в графата anniversary, че едва ли не от случката от предишния пост е минала една година. алармата звъни поне час по-рано. помня всичко прекалено подробно.
помня, че следобядът слушах само meds, което се превърна в нещо като химн на такива купони, после и в мой химн, после и в име на блога, хаха... помня, че цяла нощ не можах да спя и почнах да пиша нещо, озаглавено 'писмо до ири' и разказвах какво ли не и после се навивах да й го дам. четях го, докато го пиша и го пишех, докато го четях. нямаше никой в квартирата и можех да лудея на воля. не заспах, докато не изстисках всичко, за което можех да се сетя. трябваше да ходя рано на лекции, но просто спах до обяд. помня някякъв момент от пейка на дворчето на ректората, където седим с плам, а колегите ми бисер и жени и нейни приятели са до библиотеката. помня, че ми беше настръхнало. четях 'писмото' непрекъснато, особено на лекциите, а когато вече ми се ревеше за сън и се отпусках на банката, се приспивах, разказвайки си го. събуждах се, и когато пак заспивах, си го разказвах, докато си спомнях, че съм спряла. за два дни го бях наизустила, даже го сънувах. И когато finally й го набутах в джоба на раницата преди да отлети, се чудех какво да правя, какво да чета, за какво да мисля..
помня много, притеснително много понякога. и то със същите емоции като при самата случка. консервирани спомени. и голямата бяла значка Baby, did you forget to take your meds? и разочарованието всъщност. някаква тъпа горчилка от прекалено бързо протекли събития с неизяснителен край.. малка атомна бомба... добре де, водородна поне...
Етикети: филми, personal
