Англия,
я заобичах по комплексни причини; по несъстоятелни също; по неприлични; но като че ли най-вече по неоснователни. Заобичах британския английски (който преди ненавиждах) като нещо култово, на което се кефиш. Не помня кога изведнъж почна да ми харесва, минахме с него през стадия да му се подигравам, да го имитирам. Но мисля, че някъде от езика започна любовната ни игра с Англия – тази жена с много бяла кожа и червена дреха.И не е кралицата, не е Биг Бен, нито Бъкингамският дворец, и червеният автобус на 2 етажа не е; всичко минава през зачервените лица на рижавите момчета, които се бият с феновете на другия отбор – нищо не знам за тях; минава през мъглата, дъжда, липсата на слънце, за които също нищо не знам. Не знам и за ‘английските джентълмени’, за цилиндъра, бомбето, чадъра/бастунчето и специалното му полюшване при ходене. За малките градчета, пълни с работници в мина и свързването на двата края – съвсем нищо. Минава през London night life, за който пак нищо; през всеки клуб с много музика, с много хубава музика и с много хора (които... за там не знам, но в Бг в такива моменти искам да спя с половината от тях). Заради галериите, заради списанията, заради Уайлд, заради Сохо.
Заради музиката (заради ‘the’ пред имената на групите) – от Pistols през Beatles до Placebo (аз съм до там) – заради зъбите на Брайън (добре де, бил роден в Люксембург), сякаш специално изпилени, за да ми прилича на вампир; заради косата му, независимо от дължината; заради момчешко-момичешкото му тяло, лице и излъчване; заради това, че искам да го чукам, да го рисувам, да го закова на тавана; заради това, че се сбъдна сценарият ми на видеото към Meds; заради още 863 неща, които не мога да обясня.
posted by dete @ 2:30 сл.об.
Comments: 0
