meds - Консервирани Спомени
Снощи. точно, когато медитирам/се приспивам и виждам червено небе на бял фон, или бяло небе на червен фон, или две различни небета и после става наситено мастилено, алармата на телефона ми забучава тревожно. 23.41. даже я бях забравила. римайндър. римайндва ми в графата anniversary, че едва ли не от случката от предишния пост е минала една година. алармата звъни поне час по-рано. помня всичко прекалено подробно.помня, че следобядът слушах само meds, което се превърна в нещо като химн на такива купони, после и в мой химн, после и в име на блога, хаха... помня, че цяла нощ не можах да спя и почнах да пиша нещо, озаглавено 'писмо до ири' и разказвах какво ли не и после се навивах да й го дам. четях го, докато го пиша и го пишех, докато го четях. нямаше никой в квартирата и можех да лудея на воля. не заспах, докато не изстисках всичко, за което можех да се сетя. трябваше да ходя рано на лекции, но просто спах до обяд. помня някякъв момент от пейка на дворчето на ректората, където седим с плам, а колегите ми бисер и жени и нейни приятели са до библиотеката. помня, че ми беше настръхнало. четях 'писмото' непрекъснато, особено на лекциите, а когато вече ми се ревеше за сън и се отпусках на банката, се приспивах, разказвайки си го. събуждах се, и когато пак заспивах, си го разказвах, докато си спомнях, че съм спряла. за два дни го бях наизустила, даже го сънувах. И когато finally й го набутах в джоба на раницата преди да отлети, се чудех какво да правя, какво да чета, за какво да мисля..
помня много, притеснително много понякога. и то със същите емоции като при самата случка. консервирани спомени. и голямата бяла значка Baby, did you forget to take your meds? и разочарованието всъщност. някаква тъпа горчилка от прекалено бързо протекли събития с неизяснителен край.. малка атомна бомба... добре де, водородна поне...
posted by dete @ 4:13 сл.об.
Comments: 7
