детски му работи

Бруталната нежност.doc

Когато идва при мен, в стаята нахлува топлина и една малка усмивка посред мокрите кичури. Справила се е. Сгушва се в мен. Косата й ухае от бебешкия шампоан, докато я суша бавно, и късите косъмчета се изправят, прилича на настръхнал таралеж, но с меки бодли. Когато се вижда в огледалото отсреща, за първи път се смее тази вечер и ме целува. От шията надолу е ароматът на малини от онзи прекрасен сапун.

Гледам я как се облича. Тялото й е пострадало повече от лицето. Намазвам с крем колената й, вероятно е падала на асфалта и така е ожулила кожата там, превързвам с бинт. Цветът около ребрата също се различава от телесния, а по гърба забелязвам и четири дълги следи от одраскано. После се заемам с ръцете й – изваждам няколко трески от дланите й, кокалчетата й са зачервени до кръв, мажа и тях.

Неми сме. Не знаем и езика на жестовете. Говорим си само с очи. Така се разбираме най-добре. Тишината никога не ни е пречела. Дори напротив – тя знаеше, че където е тихо, там съм и аз, а това значеше далеч от какафонията навън, далеч от дневните й занимания. В тишина се бяхме и запознали. Една нощ в парка, когато беше прекалено студено, за да има някой навън по това време, я видях да седи в тревата. Бършеше кръвта, която не спираше да тече от устата или от носа й. Зъбите й тракаха не знам дали от студ, или от силна болка. Дадох й моята кърпа, защото наоколо й бяха разхвърляни червени салфетки на топка, а очевидно последната – в ръката й, вече подгизваше. Тя я прие и закри лицето си с нея. Все още стоях и наблюдавах, а кърпата бързо потъмняваше. Тогава коленичих до нея и я побутнах да легне на тревата, за да отива кръвта навътре. Тя ме погледна бясно и се изплаших от това почервеняло лице. Но после схвана намерението ми и поклати глава. Знаех, че си е помислила ‘Как не се сетих по-рано’ и се отпусна назад. Дишаше дълбоко през устата и току се извръщаше на една страна, за да плюе. Когато спря да тече, извадих шише вода и друга кърпа, с която да я измия. Арката над веждата беше разцепена и засъхнала кръв стигаше чак до врата й. Беше се отпуснала със затворени очи и само присвиваше устни, когато докоснех някое болезнено място. В един момент ме загледа продължително, а аз усетих, че мигам по-учестено от обикновено и че се бях притеснила. Отвори леко уста сякаш, за да каже нещо и аз инстинктивно се наведох, за да чуя звука, но нищо не излезе и тя пак поклати глава и също замига. Усмихнах се и повдигнах вежди, а тя ми отвърна с един питащ поглед и остана така, докато не се увери, че и аз не мога да говоря.

После пихме кафе в денонощна закусвалня, която учудващо беше пълна и понякога засичах погледи към нас – сигурно се чудеха на това подпухнало лице и неговорещи си хора. Но пък очите стигаха, за да си кажем всичко необходимо, а и се сетих да извадя бележника си от раницата и водехме писмен диалог. Бяхме заедно до сутринта, когато на сервитьорката й беше писнало от нас, защото седяхме само пред празните си чаши кафе и недовършена палачинка. Разделихме се и гледах след нея как изчезва в мръсната уличка между оградите на два блока. Цял ден не ме хващаше сън и следобяд излязох с надеждата да я намеря някъде. Обиколих парка, проверих в закусвалнята, а съвсем не исках да вървя по онази уличка. Там я намерих. Въргаляха се в прах и ситни камъчета, кръв по дрехите (сигурно затова всички бяха в черно, за да не личи изцапаното), размахваха ритници и юмруци, крещяха – усещах вибрациите, когато устите им се отваряха. Само тя беше мълчалива. От веждата й отново течеше кръв. Застанах срещу нея, за да ме види, но погледът й беше друг, не снощния – усмихнат, макар и с усилие. Когато ме разпозна, изблъска човека от себе си, рязко ме хвана за лакътя и ме задърпа далеч от тези побеснели хора. Болеше ме, но скоро ме пусна. От очите й все едно излизаше огън и ме правеше на пепел. Държеше юмруците си стиснати пред тялото, но аз нямаше да я нападам. Бързо се обърна и изтича при другите. Останах да я чакам. Не знаех дали го иска, нито кога ще се върне. Гледах как слънцето залязва, но виждах само подивелия й поглед от преди малко. Тогава хората започнаха да излизат един по един; които не накуцваха, бягаха. Тя вървеше бавно, с наведена глава, и като ме доближи, се облегна на стената. Не се гледахме дълго време. Накрая ме хвана за ръка и се махнахме от това ужасно място.

Тя продължаваше да се връща там през деня. Продължаваше да бъде с мен след поредния бой. Аз продължавах да се грижа за раните й. Разбирах, че има нужда от тези ‘сбирки’. Но знаех, че има нужда и от мен. Промяната ставаше постепенно. В началото се будеше и веднага изчезваше до вечерта. Прибираше се изтощена и промивах раните й, докато спеше. Сега отива там едва следобяд. Освобождава се от вътрешната болка като насити тялото си с физическа. А през нощта я лекувам. Свива се до мен и я галя дълго. Кожата на кокалчетата й е груба от постоянното цепене. С тези ръце нанася жестоки удари на другите, за да ги освободи от тяхната болка или за каквото там са отишли, но с мен тези ръце са нежни. Мен не може да нарани по никакъв начин. По гърба ми с пръсти рисува усмивки; безименният прокарва по устните ми все едно ми слага червило; целува слепоочията ми; между зъбите й кожата ми на корема, все едно сега ще я продупчи, а тя прави леки влажни захапвания. И ръката й изчезва под пижамата ми.

Етикети: писаници

posted by dete @ 12:39 пр.об. Comments: 2