детски му работи

Двуседмичен отчет (extremly long)

* в петък (24ти) – неочаквано, но прекрасно напиване – неочаквано с водки и коктейл, а кит-кат-и валят от небето и после ходя много бързо, а милото Кате търпеливо дочака на 21 год. да се влюби за първи път, да има гадже, и др. неща за първи път. Пак съм в отдавна не-билото състояние на говорене на много глупости и опипване на ближния – т.е. най-близко стоящия (уау, тва аз ли съм). А когато сме само с Антония, под алкохолно влияние й разказвам за ‘Зеленото’ на ирта, защото тя пие второ мохито; и за теорията ми защо всичките ми приятели са красиви; и само фуча до тоалетната.
* събота (25ти) – успивам се за работа, защото не знам, че съм от 9ч., и баща ми ме събужда с думите ‘ми аз те чакам’. И после ударни дози кафе, за да съм свежа за tonite. Вечерта у мАртин, но с негово отсъствие, поради засиленото присъствие на сестра му и др. съученички, правят ми опашки и черен молив на очите, колкото и да ми треперят очите, и по случайност имат от онова червило, което и Жужу има – номер 31!, и което открих, че ми отива, така че не ми се разминава, и за първи път от пролетта съм със сутиен (освен случаите пътуване на стоп); и вече съм напред в опипването на някой и друг задник... уф (О, Кате, това си ти, извинявай), и всичко това на мега-чалга-фон. После следва чуденката дали аз или мА. ще закъснее повече. И учудването, когато всички маси в Дъ Бокс са резерве, така че ние сме буквално на сцената, което не че е зле. И вместо ‘шоколад’, крещя ‘ендорфин’; сдобивам се с кутия пал мал от една току що изключена от френската промоутърка – 12-класничка; и някакво същество с къса косица скача край мен, но какво да направя, just feeling pervert with these eyes; а по пътя за вкъщи задигам едно паве от тези, с които ще правят градинката до нас. Ушите гърмят.
* понеделник (27ми) – another manic monday
Ден – пия кафе, много пикая, копчето на джинсите ми се скъса, скоро ще започна да уча, усещам го, течният сапун е прекрасно бял, а единият зюмбюл проби почвата, май и вторият натам се отправя. Тази вечер/нощ ще го напиша, за да го изкарам от себе си след 2 години. Ще е трагедия.
Нощ – За Нечовешкото с любов: Опитах се да преодолея нещо минало, за да се помиря с цвета на очите си и за да мога да употребявам пак тази дума ‘нечовешко’. Някои неща изведнъж се превръщат в толкова съкровени, че чак стават табу.
Моето огромно чудо. Което ме отрече. След теб чудесата, ако изобщо ги има, са невъобразимо малки. И след теб – как да се зарадва човек на такава нищожност. Но после, поради натрупани липси, радостта идва и от най-малките неща, в очакване на нещо голямо, но никога с мисълта, че може да е Огромно като теб.
Любовта трае 13 дни и 13 часа. После се прибира вкъщи. С някой влак. Broken.
* вторник (28и):
Нощем в дъното на червената чаша аз съм Мерилин Менсън.

А аз какво да оцветя?
Къде са ми моливите да ги подостря?
Да ги наостря и да ги забивам
после цветни в нечии очи,
за да не са кафяви,
а оранжеви например.
А с гума ще нанасям
пластичните корекции.

Доволна съм днес – изпратих на Г.Г. двата варианта на ‘Колаж’ и си написах СV, с което отговорих на обявата за писане статии по гей-въпроси. Ирта е чудесна!

Петя Дубарова.

Подозирам, че дупето ме боли от колелото, което пък не е възможно. Лошото ще е, ако е свързано с кръста ми по някакъв начин.

* един от най-уникалните ми сънища, пълна лудница. Намирам се в Стара Загора и съм отишла до къщата на Ралица, но там ме посреща баба й и ми казва, че я няма и тръгвам по улици, които са ми познати, после решавам да я потърся при приятелката й Анна. Тоест излиза, че и друг път съм била там и знам как да стигна до блока на Анна!!! После телефонът ми звъни, изписва се, че е Лени, но като вдигам се оказва Плам, казва ми, че Лени й клипнала да й има телефона (?!) и затова тя сега можела да ми звъни от нейния телефон все едно. И всичките улици са ми познати, и то между разни блокове, но се надявам момичетата да не са се качили в апартамента, защото не си спомням кой точно е (?!?). Като наближавам, на една пейка виждам Ралица с още 3ма човека, но изобщо не ги поглеждам, а като вече съм при тях, се оказва, че това са Поля, Реси и Петина. Най-много се радвам на Поля, а за Петина съм учудена, че се виждаме, щото нямах намерение, въпреки че се е върнала в Бг, но й разтърсвам ръката много пъти като се здрависваме и после не й обръщам внимание. Реси и Поля си отварят куфарчетата с инструменти (?!?!) и там виждам малки чукчета, които можеш да хванеш с два пръста (и с малки чукчета ние чукаме чакълчета – това чак сега ми излиза като сън, след като цял ден на Камен бряг си го пеехме с Вера, но през август). Казват ми професиите си, нещо много изчанчено.

* Валя правилно казваше на мА. да запечата онзи момент в снимка, а той отвърна, че това не се случва за първи път и на колко такива е ставал свидетел, но този път определено беше за последно.

* на 1 декември (петък) забравям да си сложа червената лентичка, а краят на ноември не е успокоение, защото и през дек. имам от ‘моите дати’.

* ужасното усещане, че гърдите ми растат, тоест усещам как се случва, и сериозно се замислям за сутиен. Тежест.

* на 6 дек. (сряда) беснях, защото парентс отказаха супер предложението на сестра ми за нов рс на добра цена; казваха, че те от рс нямат нужда (а работата е, че им трябва принтер, к. да е толкова специален, че да изкарва текст на кирилица през дос, но и да не е с usb, щото нашето рс е от каменната ера и няма такъв порт => аз твърдя, че рс нямам); не приемаха и факта, че разполагах с половината пари, и бях готова да кажа сбогом и на раница, и на диктофон (а каква машинка си бях избрала само!). затова се обърнах към Светата троица – 1. (авто)агресия – себе си, стената и любимата играчка; 2. Да направя нещо, което знам, че ще ги ядоса, но пък и аз не заради това го правя – най-после използвах оранжевата боя, която бях свила; просто я размазах по ръцете си оставих отпечатъци по вратата и шкафа; разбира се, последва ‘как да си изчистиш ръцете от блажна боя в 11:30 вечерта без разредител, пазейки тишина и разхождайки се гола от едната баня до другата’; 3. Самотна мента край морето, което изобщо не се вижда, почти задължителното вече в такива моменти смс-ване до ири, минава полицейска кола, бутам някакви неща да паднат на пясъка и си запушвам учите за тря съка, искам да си хвърля бутилката по някое стъкло от новите блокове, които не са оставили място за небе, не успявам, лягам и съм труп на минутата.
* на 7 дек. (четвъртък) майка ми каза, че е съгласна за рс като си поделим разходите. Тъкмо предната вечер бях решила, че още няколко месеца и сама можех д си купя дори лаптоп, а сестра ми иска тя да ми го вземе дори.

* стаята ми не че е разхвърляна – тя е прекрасна!

* смятам да конкурирам ирта с алтернативен разказ ‘Зеленото’ – цялата съм в зелени дрехи – тениска, блуза, анцуг, яке, понякога чорапи – на тях има 3 различни зелени шарки, а не работя озеленител)

* 8-9 дек. (петък-събота) – малко обиколки по автобусите с трилитрова бутилка мляко, което после изкипявам при варене, докато обезкостявам пиле за супа, или, по-скоро, се наяждам с него. Ципът на раницата ми ме беше предал точно преди пътуването за пловдивската Остава и сега я закопчавам с 4 безопасни игли и съм като неосъзнато учениче от 5 клас, но ми е необходима за дрехите за работа (онези зелените). Мисията ‘да посрещнем Мариян на гарата с Валя и мА’ стига до ‘зъзнене на пейка и театрални проблеми’, докато Мариян не ни открива сам. в автобуса, след като го виждам на светло, развълнувана казвам на валя ‘прилича на Брайън Молко в клипа на ‘meds’. Тя го поглежда – ‘не съм го гледала клипа’, ‘там Б.М. е със същата коса като на Мариян – тоест почти гола глава. Ако това го кажа сега на мА, той ще си помисли, че искам да налетя на Мариян (тя се смее). Ама това е така!’ А той е толкова срамежлив, толкова отделен от другите, а Пикадили е така ненужно огромно, waste of space, а Ана има прекрасни обувки и самата е прекрасна и само на метър от Мариян й казвам за какво си мисля (и на нея Б. Молко й е в списъка, но на второ място), а на нея й приличал на ‘младия Dave Gaham’. Вървим зад него и Ирта и се навиваме една друга на кого прилича повече; мръсни женски приказки... и всичко това, рано или късно, е написано в смс до ири с добавката ‘искам до го ***’, при която и аз се чудя на себе си. А той, със своята невинно бяла риза, не се отделя от мястото си и почти не разговаря с никого, а и аз не отивам при него, само веднъж му погалвам наболата косица. И после е коктейл от маслини, ром, анкета върху салфетка какво искат хората да се слушат днес, опити на Зара да ми откопчее сутиена, и някакви ръце, и кога ще ме подстрижеш, и обаждания от софия, Камен Донев, мартини в крайна сметка и вино, и страхотно говорене с Ана, ще напиша книга, но по някое време всичко по-горе, или поне алкохолното му съдържание, ми забърква главата и я карам да си повтаря думите и все повече загубвам логическата връзка, но се държа, докато не заспивам, деляща легло с така-и-не-се-запознаваме-с-кого, на фона отново на инж. Донев и сутрешното учудване, че всички са се изнесли и само с ирта спим тук. А мен тепърва ме чака първа смяна на работа от 7ч., заграбвам шепа бонбони и тръгвам пеша в студеното, като даже подранявам с 5 минути и почти заспивам на една пейка. ‘Колежката ми’ (малко ми е странно да я наричам така – набор е на майка ми, но пък сме родени на една дата, хаха) е съпричастна и тя върши повечето работа при подреждането на магазина, а мен ме оставя с мекия стол, където аз наистина спя и се събуждам през пет минути, за да не се унеса съвсем. За моя радост от 7 до 8ч. влезе само един човек, купи си боза!
Не бях играла дартс в Бургас, а всички си мислеха, че ще ги разбия, защото имам мишена вкъщи. На първата игра съм последна, но на следващата ги бия и коментара ‘ти чакаше ирта да си тръгне, за да си покажеш възможностите ли?’ А Живко ми отнема следващата победа само с последните си 3-4 хода, и после вървим до пощата, ‘откъде познаваш...?’, ‘от интернет’ – обикновено това е мой отговор, но сега питам аз. И някъде се намесва Остава в Дъ бокс, и се оказва, че той е бил от другата страна на сцената, но в тази посока, аз виждах само момичета, и струващият ми се после почти неизменен въпрос ‘познаваш ли Ася?’ – пита той, и този път се оказва, че сме се виждали на часовника вечерта, когато аз заминавах за Сандански.
* 10ти срещу 11ти дек. – е другата ми дата, на която решавам, че няма да се сдухам, въпреки че как да заспя, по дяволите – ставали са чудеса... но трябва да ставам рано на другия ден, и просто чета 2 книги едновременно, за да се откъсна и да се приспя
* 13ти дек. (сряда) – в 7 сутринта ‘колежката ми’ отключва катинара на магазина, спира се, отваря вратата – ‘не съм отключила отдолу, а тя се отвори’. Гледаме към долната ключалка – превъртяна е наистина. После забелязваме изкривяванията по самата врата и се чудим дали и преди са били тук, но следите са съвсем нови. ‘някой се е опитвал да влиза’ (за 10 години не знам колко пъти е имало опити, дори и влизания). Все пак благодарим, че не е успял, защото пък катинарът си беше заключен. Докато се суетим около вратата идва баба ми. Влизам навътре и от първата крачка, виждам разпилени кутии от дъвки и цигари. Не е истина – някой Е успял да влезе. Зад щанда е малко бойно поле – касата, на която съм аз, просто липсва, на земята кутии, монети, шоколади, цигарите ги няма, от другата каса (която всъщност е просто чекмедже) са измъкнати всякакви забравени боклуци. В следващото помещение, пребъркани за пари шкафчета, в които има само лъжички, торбички и касови ленти. Знам, че не са намерили парите, не ги оставяме в касата, там са само по 2 и по 1лв. и стотинки, които обаче също не бяха малко. Проверявам ‘скривалището’ на парите, оставени за стока днес, там са си. Оглеждам във всеки склад, не са и припарвали там, и в офиса не са търсили. Звъня на баща ми, и двамата сме сънени и не можем да се притесним съвсем. После на полицията, говоря сякаш всеки ден съобщавам за кражби. Докато ги чакаме единият хляб пристига, човекът само го оставя до вратата и изчезва с разбиране без да му платим. Идват 3 ченгета, разпознават ‘почерка’, защото се оказва, че снощи не сме били единствените ограбени. Тогава виждам, че от хладилната витрина липсват всички салами и луканки, интересното е, че неща като филе, шунка, бекон, си стоят там. На десетина метра баба ми намира торбичките ни със стотинки и етикети за стоките. Нашите пристигат, баща ми носи празни бутилки за вода, а майка ми ядене в кутия – каквото и да се случва, трябва да се яде и пие вода. След като ни разпитват и ни остава само да чакаме ‘екип’ да огледа, с баща ми тръгваме към монетите и продължаваме нагоре, намираме две празни кашончета от сокчета, в които после се сещаме, че държим цигарите от другата каса. Искаме да намерим самата каса, но аз намирам само едно коте. Като се връщаме, ‘екипът’ е дошъл и бла-бла свидетели и репликата ‘аз ли да му нося апарат, той кат не се е сетил’, и за последно се убеждавам, че определението ‘криминалисти’ е само по филмите. CSI Bourgas са 3-4 човека, които имат само сив прах за отпечатъци, забравили са си апарата, и не им и минава през ума да огледат около магазина за нещо захвърлено и добре че е един клиент да каже, че намерил касата отзад, и нашите юнаци да вземат отпечатъци и от нея, оле! И добре че съм аз, че да си намеря стотинките там, където е била касата и ги питам ще снимат ли, кво ще правят, а те ми казват само ‘събери си ги, преди някой друг да ги е събрал’. Смешки. Мръзна отвън, за да казвам на устремилите се към магазина клиенти, че не работим.
Майка ми отива с ченгетата в 5то РПУ, а ние с баща ми и ’колежката’ заключваме и почваме да чистим. Хора се опитват да влязат, отпращам ги с едно ‘не’ на пръста, а една луда баба се е хванала за решетките ‘Искам камъни за котката’ (разбирай котешка тоалетна) и трябва два пъти да й кажа да се разкара. Имаше една жена – засича ми погледа през прозореца, показвам й, че не работим, и тя имаше толкова разбиращ и едновременно успокояващ поглед. Така – липсват колбаси, почти всички цигари, намираме към двайсетина кутии, онези тъпаци съвсем тенденциозно са оставили любимото ми синьо виктори и престижите, чувала с кафето, хубавата ми ножица, някакви смотани шоколади, които баща ми взима за 20 стотинки и всъщност въобще не са шоколади, кутия нескафе 3 в 1 (но пък е оцеляла една резервна) и айскафе на якобс. Касата си я намерихме, а докато разчиства, под един лист колежката намира банкнота от 20лв. и се смеем, алкохолът не е пипнат, а бяхме пълни, скъпите шоколади също. Не че не се радвам, че тези неща са запазени, но ме е яд как може такива тъпаци да са ни разбили магазина. И най-голямата чуденка е как са отворили катинара, щото щом могат да отворят такова здраво желязо, какво повече да купуваме за залостване.
Вместо в 7 отваряме в 9:30ч., и преди баща ми да отиде за стока, се съветваме кои цигари са ни приоритетни, за да купи само тях. Отивам да събера етикетите от листата, и като се връщам до вратата намирам желязна халка, оказва се тази на която се държи катинара – всичко разбирам. Другата халка, която е закачена за вратата и на която се държи падналата, е извита, така че не им е трябвало на копелетата да отключват катинара, свалили са го с халката, а нататък е лесно имаш ли лост... ах, да имах чук! Това е успокоение и няма да сменяме катинара, а ченгетата дори не погледнаха вратата, съвсем ясно се вижда как е извита. А ние не предполагахме, защото катинарът пак е бил закачен. Вместо до 2ч. работя до 5,30, за да може баща ми да пообиколи за нови халки и да ги сложи. Сигурно до следващия път, но поне нашите се решиха на СОТ.

Етикети: гадости, глупости, концерт, сънища, personal, poetry

posted by dete @ 3:02 сл.об. Comments: 0