ах...
Мия чиниите в четири сутринта.С две черни тениски или блузи една върху друга, but I am not a mourner, not this time.
С червените England чорапи.
И анцугът ми усилено ухае на ленор, че чак ми писна.
Правя си спагети в три сутринта, в единайсет, или два, тихо мия чиниите...
На път за лягане се сблъсквам с два кашона, пълни за изхвърляне –
формички за курабийки; железен поднос на цветя; остаряло ренде, много забравени тенджери и тигани, които от години не ползваме, и дори не ги помня; долната част на кутия за кекс (похлупакът се счупи преди няколко години); онова еднолитрово пиукащо нещо за варене на мляко с двойно дъно, в което се налива вода (събира точно една торбичка мляко, от онези найлоновите с кравата отпред); и още други неща... или общо взето – изхвърляме едни от последните следи на социализъм вкъщи. Искам всичките да ги прибера, където са били допреди часове. Да не ги виждам, но да знам, че са там, а не на боклука. Като Инвентарната книга на социализма на Господинов... някъде имахме и кафемелачка (няколко дни по-късно я виждам в друг кашон, май не за изхвърляне). Онези формички за сладки... последно правих такива у маминка, но кога ли беше... и онзи безчувствен поглед на големия ми братовчед, когато го виждам преди няколко дни, с когото, ако наистина се познавахме и бяхме близки, вярвам, че щяхме да се харесваме... Приисква ми се всички соц-неща вкъщи да преброя... може би някои от мебелите, няколко лампи... хах, за нищо друго не се сещам или е малко... имаме цяла кутия с кибрити – спомен от Олимпиадата Москва’80, със спортове на картинките... едва от скоро ползУвам единия... в един ъгъл на стаята ми сме приютили онзи уред за сокове – метър високо, да ги държи студени, с помпа и голяма човка отпред...
А тези гларуси... помня ги от 12 клас, когато освен по цели дни, и по цели нощи пишех нещо, което наричах ‘книга’, хаха, и ги чувах как към 3-4ч. сутринта вече кряскат; мисля, че и за тях пишех. А сега като ги чуя, веднага ми изниква един спомен: последните дни на юни, как една нощ не спах, защото реших, че ще дочета ‘Сенки в рая’ на Ремарк. А тази книга беше голяма, носеше отпечатъка на войната и я четях без да си отбелязвам страниците. Помнех – 10 глава, 74 стр., 210 стр., всеки ден помнех. И през цялото време си мислех, че не е нищо особено, понякога не ми беше интересна, но четях, нещо се развиваше там, случваше се, и едновременно с това в моята ‘книга’ пишех колко съм безчувствена... Гларусите кряскаха още от по тъмно, четах или пишех, но привърших Ремарк по светло и тя пак кряскаха, и тази книга свърши толкова тъжно; не безнадеждно, но любовта не победи, май дори и не се случи. Остави ме с отворена уста и й се разплаках на таз книга. Търсих я, но не я намирам сега. Помня, че бях неадекватна сутринта, задето не бях спала и с Катето после ходихме до МВР да им пиша обяснения що не съм си подала молба за лична карта в срок... о, да!аз всъщност не спах, за да мога да ида сутринта, иначе се вдигах по обяд и в тази горещина нищо не можеше да ме изкара навън. Помня, че много се смяхме, а чичкото по бтв, който говори за пътната обстановка едва не ме разплака... а може и да са били различни сутрини... аз тогава всъщност учех през нощта и си лягах по светло. Като нормално вампирче! И сега само тия гларуси са ми в главата.
Ирта, да знаеш кво намерих из шкафовете, докато търсех книгата... вестник от твойта гимназия, но по времето на сестра ми.
И никой няма да ми смуче пръстите!
p.s. – Дес, обичам те. Без теб нямаше да имам обувки и perfect black shirt.
Етикети: затворени очи
posted by dete @ 8:03 сл.об.
Comments: 2
